Японският любовник

– За щастие, Фондация "Беласко" се занимава със засаждането на зелени площи вместо с подпомагането на просяци и сираци, така успях да сторя някое и друго добро, без да се доближавам до облагодетелстваните – каза тя на Лени.

– Млъкни, жено. Ако не те познавах, щях да помисля, че си самолюбиво чудовище.

– Ако не съм, то е благодарение на Ичимей и Натаниел, които ме научиха да давам и да получавам. Без тях щях да се отдам на безразличието.

– Много творци са затворени в себе си, Алма. Трябва да се абстрахират, за да творят – каза Лени.

– Не търси извинения. Истината е, че колкото повече остарявам, толкова повече харесвам недостатъците си. Старостта е най-добрият момент, за да бъдеш какъвто искаш и да вършиш каквото ти хрумне. Скоро вече никой няма да ме понася. Кажи ми, Лени, ти съжаляваш ли за нещо?

– Разбира се. За лудориите, които не извърших, за това, че зарязах цигарите и "Маргаритите", задето съм вегетарианец и съм се съсипвал от физически упражнения. Ще умра, така или иначе, но в добра форма – засмя се Лени.

– Не искам да умираш...

– Аз също, но нямам избор.

– Когато се запознахме, ти пиеше като казак.

– От трийсет години съм въздържател. Мисля, че пиех толкова, за да не мисля. Бях хиперактивен, едва успявах да седна, за да си изрежа ноктите на краката. Като млад бях стадно животно, винаги заобиколен от шумотевица и хора, но дори така се чувствах самотен. Страхът от самотата изгради характера ми, Алма. Аз изпитвах потребност да бъда приеман и обичан.

– Говориш в минало време. Вече не е ли така?