Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Малоун отново заразглежда фреските. Ловните сцени определено говореха за склонност към бягство от реалността — хора, които се забавляват, — но нищо по-особено не му направи впечатление.
След това внезапно му просветна.
— Къде е Бог?
— Набито око имате. — Кларидън разпери ръце. — Никъде в дома на Климент Шести няма нито един религиозен символ. Този пропуск е много красноречив. Това е спалня за крал, а не за папа. Точно за такива се смятали авиньонските прелати. Те унищожили тамплиерите. Като започнали през 1307 година с Климент Пети, който бил съконспиратор на Филип Хубави, и завършили с Григорий Единайсети през 1378 година, тези корумпирани личности смазали ордена. Ларс през цялото време вярваше, а и аз съм съгласен с него, че тази зала доказва какво всъщност са ценели тези мъже.
— Смяташ ли, че тамплиерите са оцелели? — полюбопитства Стефани.
— Oui. Те са около нас. Виждал съм ги. Какво точно представляват, не зная. Но са около нас.
Малоун не можеше да прецени дали тази декларация отговаря на истината, или просто изразява предположенията на човек, на когото навсякъде се привиждат заговори. Знаеше само, че ги следва жена, която бе достатъчно умела да забие куршум на сантиметри от главата му в дънера на дърво от разстояние, по-голямо от петнайсет метра, и то посред нощ и при вятър със скорост шейсет и пет километра в час. Може би тя бе спасила кожата му в Копенхаген.
— Да продължаваме — каза Малоун.
Кларидън изгаси лампите.
— Следвайте ме.
Тръгнаха през старата част на двореца към северното крило и конгресния център. Една табелка уведомяваше, че залата е създадена наскоро от градската управа като начин за набиране на средства за по-нататъшни реставрации. Някогашната Зала на конклава, Залата на ковчежника и Голямата изба сега бяха оборудвани с голи скамейки, сцена и аудио-визуална техника. По други коридори минаха покрай каменни изображения на папи от Авиньон. Накрая Кларидън спря пред солидна дървена врата и пробва резето, което се отвори.
— Чудесно. Явно все още не заключват за през нощта.
— А защо не? — попита Малоун.
— Тук няма нищо ценно, освен информация, а малцина са крадците, които се интересуват от такива неща.
Пристъпиха в мастиленочерното пространство.
— Някога тук е бил параклисът на Бенедикт Дванайсети, папата, който замислил и построил основната част на стария дворец. В края на деветнайсети век, заедно със стаята точно над нас, параклисът бил превърнат в хранилище за архивите на областта. Дворецът също пази своите архиви тук.
Светлината от коридора разкри висока стая с безкрайни редици рафтове. Зад рафтовете се извисяваха сводести прозорци, по чиито черни стъкла почукваше неспирният дъжд.
— Четири километра рафтове — каза Кларидън. — Невероятно изобилие от информация.
— Но вие знаете къде да търсите, нали? — попита Малоун.
— Надявам се.
Кларидън се втурна по централната пътека. Малоун и Стефани изчакаха да светне лампата някъде на петнайсетина метра навътре в стаята.
— Насам — провикна се Кларидън.
Малоун затвори вратата към коридора, питайки се как ли жената ще успее да се вмъкне незабелязано. Поведе Стефани към светлината и двамата завариха Кларидън, седнал край една масичка за четене.
— За радост на историята — отбеляза той — през осемнайсети век всички предмети в двореца били описани. После, в края на деветнайсети, били направени снимки и рисунки на всичко, оцеляло след революцията. С Ларс успяхме да разберем как е организирана информацията.
— А след смъртта на Марк не сте търсили, защото сте смятали, че рицарите тамплиери ще ви убият? — попита Малоун.
— Съзнавам, че не вярвате на голяма част от тези неща. Но ви уверявам, че постъпих правилно. Архивите са тук от векове. Затова реших, че могат да останат необезпокоявани още малко. Струваше ми се по-важно да запазя живота си.
— Тогава защо дойдохме сега? — попита Стефани.
— Много време мина. — Кларидън стана от стола. — Всичко около нас са дворцови архиви. Ще ми отнеме няколко минути. Защо не седнете, пък да видим дали ще открия каквото ни трябва. — Той извади от джоба си фенерче. — Взех го от лудницата. Реших, че може да ни потрябва.
Малоун дръпна един стол и Стефани последва примера му. Кларидън изчезна в полумрака. Седяха, а Малоун слушаше как французинът тършува и гледаше танцуващия лъч от фенерчето върху свода над главите им.