Наследството на тамплиерите

Изтрещяха нови гръмотевици.

— Тогава какво правим тук? — попита Стефани.

Малоун хвърли няколко евро върху масата и погледна към съседното открито кафе. Докато всички останали бързаха да си тръгнат, подплашени от задаващата се буря, една жена седеше под сенника и отпиваше от чашата си. Погледът му се спря на нея само за секунда, която беше достатъчна, за да забележи правилните черти и леко изпъкналите очи. Кожата й бе с цвета на кафе с мляко, а обноските й към сервитьора — изтънчени. Беше я забелязал преди десетина минути, още когато седнаха, и се бе зачудил. А сега щеше да я подложи на проверка. Взе една хартиена салфетка от масата и я смачка на топка в ръката си.

— В непубликувания ръкопис — тъкмо обясняваше Кларидън, — същия, който Ноел Корбю написал за Сониер и Рен и който Ларс открил, се споменава за картината. Корбю явно е знаел, че Бигу е писал за нея в църковния регистър. Той също така отбелязал, че литография на картината все още се съхранява в архивите на двореца. Лично я бил виждал. Седмица преди смъртта си Ларс най-после научил къде точно в архивите се намира тя. Трябваше да влезем и да я видим, но Ларс така и не се завърна в Авиньон.

— И не ви е казал къде трябва да я търсим? — попита Малоун.

— Не.

— В дневника не се споменава за никаква картина — каза Малоун. — Изчетох го целия. Нито дума за Авиньон.

— Щом Ларс не ви е казал къде е литографията, защо изобщо ще влизаме? — попита Стефани. — Няма да знаете къде да търсите.

— Но синът ви научи точно преди да умре. Двамата възнамерявахме да влезем в двореца и да я потърсим веднага щом се завърне от планините. Но, госпожо, както знаете…

— Той също не се завърна.

Малоун наблюдаваше как Стефани се опитва да потисне чувствата си.

— А защо не влязохте сам?

— Реших, че е по-важно да спася живота си. Така че се скрих в лудницата.

— Човекът загинал от лавина — уточни Малоун. — Не е бил убит.

— Не можете да знаете със сигурност — каза Кларидън. — Всъщност не знаете нищо.

Той огледа площада.

— Трябва да побързаме. Педантични са при последната обиколка. Повечето служители са възрастни жители на града. Голяма част са доброволци. Заключват вратите точно в седем. В двореца няма охранителна система. Вече не се излага нищо ценно, а и самите стени са най-голямата охрана. Ще се отделим от групата и ще изчакаме всичко да утихне.

Тръгнаха.

Капки дъжд убодоха тила на Малоун. С гръб към жената, която би трябвало все още да седи трийсетина метра зад него, той разтвори юмрук и остави вятъра да отнесе смачканата салфетка. Извъртя се рязко и се престори, че хуква след изпуснатата хартия, докато тя танцуваше по плочките, подхваната от вятъра. Когато я догони, той хвърли поглед към кафето.

Жената бе станала от масата.

Бе тръгнала небрежно в същата посока, към двореца.