Убийството на султана

Да бях и разказал всичко, преди да си тръгне. Да бях я попитал направо дали е възможно да съм убил Нюзхет. Съмненията ми бяха излишни, тя никога не би казала на полицията. Напротив, би измислила някакъв изход. Изход? Не ми се вярва, тя самата не беше сигурна. „Съжалявам, вероятността е малка,

но може да си убил Нюзхет.“ Не го каза точно по този начин. Но все пак нали намекна за някаква вероятност?

Когато се върнах при бюрото, все още си говорех сам. Да, на висок глас, сякаш отсреща имаше някой… Раздвояване на съзнанието… Човечецът беше казал параноичен шизофреник, но нали не бях му повярвал… Но какво общо има? Всъщност човечецът е отражение на съзнанието ти върху съня… Починалият преди повече от седемдесет години Фройд ти се присъни да проведе психосеанс… Ако си стигнал дотам да вярваш на привидения, работите отиват на зле… Ако малко се понапъна, ще се изкарам избраник… И какво още? Добре де, но защо стоя до бюрото? Че къде другаде, до входната врата ли? Да стоя още там като смахнат, след като изпратих Шазие? Не, драги, нямам това предвид, явно за друго съм се върнал до бюрото… Нещо, което ми е хрумнало, докато изпращах Шазие… Добре, спомних си… Исках да видя вестника със снимката на Нюзхет… Може снощи да съм пропуснал някоя подробност…

Седнах на освободения от Шазие стол и придърпах вестника към себе си. Сложих очилата и се взрях в снимката. Всекидневната изглеждаше по-осветена, отколкото помнех… Или полицаите са запалили лампите, или е от фотосветкавицата… А може да е от некачествената снимка… В местоположението на старата ми любов нямаше промяна. Дори масичката с каната и полупълната чаша с вода си стоеше там… Различаваше се и петното кръв, потекла от раната вляво на шията, един пръст под „Рубинените очи“ върху бялата блуза, образувано от допира на пръстите и до гърдите. Плюшените пердета зад гърба и си стояха, както ги бях дръпнал. Главен комисар Невзат не беше променил местопрестъплението… Добре, а снимката? Кой я беше направил? Вероятно журналист, извикан от първите влезли в апартамента полицаи…

„Пак се разсея, Мющак. Какво те интересува кой я е направил? Концентрирай се в подробностите.“

Преди да кажа добре, татко, добре, концентрирам се, но на тази снимка няма детайл, който да ми помогне, погледът ми отново я огледа. Не, не можех да различа нищо по-различно от снощи. Е, ако не броим „Рубинените очи“. Че как така не съм забелязал тази огърлица? „Страдащите от дисоциативна фуга могат да изпитат затруднение при възприемане на заобикалящото ги след кризата.“ Дали наистина е така? Ами ако не е? Ако някой, дошъл след мен на местопрестъплението, е сложил огърлицата на шията на Нюзхет? Но как да разбера? От пръстовите отпечатъци по ножа за писма, ако не бях го извадил от шията и и пуснал в тъмните води на Мраморно море… Да, но те можеха да бъдат моите. Обаче поне щях да науча истината… Ами ако ножът не е моят? Как да не е, нали снощи проверих в кабинета, нямаше го… Проверих, ама надве-натри. Защото бях сигурен, че съм убиец. А сега не съм ли? Разбира се, не… Не загряваш ли, ако ножът беше вкъщи, съм невинен. Станах развълнуван… Краката сами ме понесоха към коридора. Ако снощи не съм използвал ножа за писма с ужасна цел в жилището на Нюзхет, той трябваше да бъде в кабинета ми. Защото педантичният Мющак Серхазин внимава при подреждането на вещите и приборите на съответните им места. Това, което трябва да направя, е основно претърсване, но не паническо като снощи, а спокойно.