Убийството на султана

„Борѝ се тогава…“ – и посочи под огледалото. – „В онова чекмедже е пистолетът на баща ти… Нали помниш как веднъж те заведе да стреляш и като гръмна, ти се насра… Спомни ли си?“

Какви ги дрънкаш? Нямам работа с оръжие.

Усмихна се злобно.

„Не скачай веднага… Ако кажеш, че не можеш, че те е страх от пистолета, аз ще го свърша вместо теб…“

Не ти искам помощта…

„Добре, но ако те спипат неподготвен, и теб като старата ти любов…“

Не, не могат да го направят. Преди малко го казах, Тахир Хакъ няма да им позволи да ме убият.

Подигравателно сведе леко глава.

„Естествено, постарай се да докажеш, че той е убиец. Направи всичко възможно да пратиш в затвора любимия си професор на осемдесет и кусур години, пък после чакай милост от него…“

Не искам никому да причинявам зло, опитвам се единствено да спася себе си…

„Всеки иска да спаси себе си. Ако ти се отървеш, друг ще пострада… По-точно четирима души… Отгоре на това единият е известен професор, уважаван учен, а другите трима – блестящи младежи, бъдещето на историческата наука… Ако попитаме някой от улицата кого да спасим, дали безполезен и гламав преподавател по история като теб или тези четиримата, важни за националната ни наука, разбира се, че ще отсъди в твоя вреда.“

Но те са убийци…

„И аз това казвам. Убиха Нюзхет, без да им мигне окото, оставиха онова момче Акън, мислейки го за мъртъв, та теб ли ще пожалят… Веднъж започнеш ли да убиваш, няма спиране.“

Многознайничеството му ме отегчи. Като че ли си убивал някога, възпротивих се.

„Може и да съм… – Замълча. Погледът му стана потаен. – Не е ли така? Все още не знаем какво се е случило през онези тъмни часове вчера следобед.“

Това вече беше прекадено. „Какво се опитваш да направиш“, креснах.

„Глупак – отговори ми със същия тон. – Още ли не схващаш? Опитвам се да ти помогна. Забрави за Шазие… Като момиче изобщо не те отразяваше… И докато ти още се виниш за някаква си невинна целувка, в целия Кадъкьой, от Бахарие до Каламъш, не остана мъж, който да не я е… Да, названието на този квартал не е Кадъкьою, а Кадъкьой. Разбра ли? Както го изписват по транспарантите за мачовете: «Няма излизане от Кадъкьой!» Забрави вече миналото, върни се в настоящето… Не си отмествай погледа. Гледай ме в очите… Да, набий си го най-сетне в дебелата глава… На този свят нямаш по-близък от мен. Само от мен можеш да очакваш добро… Само аз мога да ти помогна… Вече са мои и умът ти, и разумът, и смелостта ти…“

Да, не мога да отрека, намръщих се. Преди малко ме приканваше към оръжие, към борба, а сега намекваш, че съм убиец.

Изобщо не трепна.

„Какво да правя, толкова зная. Ако знаех повече, щях да бъда по-категоричен – понижи тон, сякаш не искаше някой да чуе. – Събери си ума в главата… Ще имаш нужда от него, когато дяволските изчадия на онзи старчок Тахир Хакъ опрат острите си ножове в гърлото ти. Вземи пистолета… Нека ти е подръка за всеки случай…“

Погледът ми се плъзна към чекмеджето с пистолета. Дали не трябваше да го взема за всеки случай? Внезапно осъзнах какво правя. Дори мисълта да взема оръжие… Да убия някого, пък дори при самозащита…

Не, рекох и се изправих. Не, пистолетите и пушките не са за мен.

„Чакай! Нека ти обясня.“

Умоляваше ме, но вече не исках нито да го видя, нито да го чуя. Само ме объркваше. Обърнах се, за да не го слушам, и тръгнах към вратата.

„Значи, пак бягаш… – обади се зад гърба ми. – Значи, пак слушаш майка си. Значи, пак ще си заровиш главата в пясъка… Но от мен няма да избягаш… Винаги ще бъда с теб. Винаги ще чуваш гласа ми… Невидимо ще те следвам по петите… И дори да не искаш, винаги ще те подкрепям… Никога няма да се отървеш от мен…“