Убийството на султана

Малкият полилей, една от малкото останали вещи от старата къща, освети кабинета като лъч надежда. Въпреки че снощи огледах, за по-голяма сигурност се отправих към бюрото, където винаги е стоял ножът. Не, нямаше го. Изпразних до дъно дървения пенал. По пода се пръснаха писалката „Паркер“, която мама ми подари при завършване на гимназията, синя, черна и червена химикалка, дузина кламери и две изхабени гумички. Сред тях нямаше нож за писма. Въпреки че да попадне там беше невероятно, погледнах и под клавиатурата; нямаше го. Прерових книгата на Бабингер, поставена от мен сутринта отгоре върху купчината книги вляво на бюрото, както страниците на останалите книги, но напразно… Извадих чекмеджетата и ги изсипах в средата на стаята. Подредени по дати фактури за ток, вода и газ, квитанции от вноските за апартамента, машинописни листове, дневници от последните три години, жълта острилка, печат, зелено шише за мастило, което сърце не ми даде да изхвърля, телбод, бог знае откъде дошли три пури, резервни очила за четене, останали от каменната ера компютърни дискети, дори голяма лупа… Баща ми я ползваше, но не защото не виждаше – имаше орлови очи. Никога не сложи очила. Беше купил лупата за разкош. Слагаше я върху най-любимите си пасажи в прочетените книги и ми ги показваше. Беше захвърлена и забравена в чекмеджетата. Но липсваше сребърният нож за писма с туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката.

Зарязах всичко в средата на кабинета и се залових с библиотеката насреща ми, пълна с книги от тавана до пода. Трескаво заоглеждах рафтовете, търсейки процеп или издатина сред книгите. Така де, можеше да съм го пъхнал в някоя книга след прочита. Въпреки разочарованието, когато забелязах празнина в страниците на„Джихан-нюма“на Нешри49, която се оказа използвана попивателна хартия, прерових всички книги. Жалко, но не открих проклетото пособие, което щеше да докаже невинността ми. Ами ако е при книгите в спалнята… Не ми се вярваше. Имам навик да отварям писмата в кабинета си. „Този Мющак е маниак на подреждането. Всичко прави по определен начин.“ Не зная за добро или зло, но по навик, останал от баща ми, винаги се стремях да сложа ред в този объркан, хаотичен свят. „Не можеш да контролираш живота, Мющак.“ Нищо, поне да контролирам себе си и да подредя ежедневния си живот. Да, писмата не правеха изключение от това правило. Щом получех важно писмо, сядах на бюрото и полека разрязвах залепения плик с върха на сребърния нож… Вярно, кога последно бях получил важно писмо? Преди двайсет и една години… Помня дори датата, 13 септември, вторник… Писмо, което ме отпрати в мрака през една слънчева есенна утрин. Пуснато три дни преди това в пощата в Шишли… „Не се сърди, мили ми Мющак, тази връзка не върви. Насилвах се, опитвах, но не става. Трябваше да ти го кажа по-рано, но не можах. Затова предпочитам да избягам в Чикаго. Моля те да ми простиш…“ И толкова… Да, прощалното писмо на Нюзхет… Последното и обръщение към мен, ако не броим вчерашния телефон… И оттогава ни писмо, ни вест… И понеже не беше ми писала, съм грабнал ножа за писма… Глупости, няма повече да се обвинявам… Пък и да не би след това да не съм получавал писма? Като онова миналата седмица от университета в Израел… Бях го отворил, пъхайки внимателно ножа в края на плика. Тоест бил е тук миналата седмица. Къде другаде би могъл да бъде? Но ето че от вчера липсваше. Тогава наистина ли Нюзхет аз… Не бива да се предавам толкова лесно. Може да съм го занесъл в спалнята. Нямаше смисъл да се мотая и се отправих натам.