Падение и подем

Но аз усещах тръпката, която минаваше през всички нас; предчувствието, че сме вече близо, ни караше да се пришпорваме един друг да катерим по-бързо. На някои места склонът ставаше почти отвесен. Принудени бяхме да пълзим, вкопчвайки се в корените на хилави дървета, и да търсим пукнатини в камъка, за да пъхнем пръсти в тях. По едно време Толя извади железни клинове и взе да ги зачуква в скалата, а ние стъпвахме по тях, изтласквайки се нагоре.

Най-сетне късно следобед с усилие се прехвърлихме през нащърбения скален ръб и се озовахме върху платото – равно каменно поле, покрито с мъх, хлъзгаво от влагата и разцепено от разпенените води на река.

На север, отвъд водопада, видяхме пътя, по който бяхме дошли: далечния хребет, ограждащ долината; сивото поле, водещо към Пепелната гора; извивките на древното шосе, а отвъд тях – буреносните облаци, връхлитащи обраслите с трева хълмове на подножието. Защото това е било само подножието, чак сега пролича ясно. Погледнехме ли на юг, за първи път виждахме истинската планина – необятния Сикурзой, подхранващ водите на Чера Хуо, нахлупил бял снежен калпак.

– Това просто няма край – уморено рече Харшо.

Тръгнахме към склона, по който се спускаше водопадът. Щеше да е трудно да минем през буйната вода, пък и не бях сигурна, че си струва. И без това виждахме другия край, където скалата просто свършваше. Там нямаше нищо. Платото се оказа съвършено и обезсърчаващо пусто.

Надигна се вятър, заплете косата ми и ме покри с фин воден прах, който взе да боцка по бузите ми. Погледнах на юг към бялата планина. Есента вече царуваше там, а зимата беше на път. Отсъствахме повече от седмица. Ами ако бе станало нещо с онези, които ни чакаха в Два Столба?

– Е – ядно рече Зоя, – къде е?

Мал отиде до самия ръб на водопада и погледна към долината.

– Нали разправяха, че си най-умелият следотърсач в цяла Равка – продължаваше тя. – Та, къде отиваме сега?

Мал прокара длан по тила си.

– Спускаме се по склоновете на планината и започваме да изкачваме следващата. Така стават тия работи, Зоя.

– И така още колко? – заядливо попита тя. – Не може да продължава безкрайно.

– Зоя – предупредително се обади Толя.

– И откъде ще разберем дали това чудо изобщо съществува?!

– А ти какво очакваше да намерим? – на свой ред попита Толя. - Гнездо ли?!

– Че защо не? Гнездо, перушина, димяща купчина курешки. Все нещо. Каквото и да е.

Само Зоя говореше, но аз усещах умора и разочарование и у другите. Толя щеше да продължава да върви, докато не рухне. Не бях сигурна обаче дали Харшо и Зоя ще издържат още дълго.

– Тук е прекалено влажно, за да лагеруваме – казах. После посочих към гората отвъд платото, където дърветата бяха успокоително обикновени с обагрените си в червено и златно листа. – Вървете нататък, докато не откриете сухо място. Накладете огън. След вечеря ще решим какво да правим занапред. Може би е време да се разделим.

– Не може да продължиш навътре в Шу Хан без охрана – възпротиви се Толя.