Падение и подем

– Нямаш нищо общо с Тъмнейший.

– Напротив, дори ти да отказваш да го видиш.

Мал повдигна вежда.

– Сигурно защото е могъщ, опасен и вечен, а? – Печално се засмя. – Я ми кажи нещо. Дали Тъмнейший ще прости някога на Женя? Или пък на Толя и Тамар? Ами на мен?

– При нас е по-различно – казах. – Трудно се доверяваме.

– Имам новина за теб, Алина: това важи за всички.

– Ти не...

– Да, ясно. Аз не разбирам. Само знам, че няма живот без болка, независимо къс ли е той, или дълъг. Хората те предават. От това те боли и ти на свой ред причиняваш болка. Но какво стори Тъмнейший на Женя? Ами на Багра? И какво се опита да причини на теб с този нашийник? Това е признак на слабост. Този мъж го е страх. – Той зарея поглед над долината. – Сигурно никога няма да проумея какво е да живееш със сила като твоята, но знам, че си нещо повече от него. Те също го знаят – завърши той и кимна в посоката, накъдето бяха тръгнали другите. – Ето защо сме тук и се бием редом с теб. Ето защо Зоя и Харшо ще скимтят цяла нощ, но утре пак ще са тук.

– Така ли мислиш?

Той кимна.

– Ще хапнем, ще си отдъхнем, пък да видим какво има да става после.

Въздъхнах.

– Продължавай в същия дух.

Той постави ръка върху рамото ми.

– Продължавай напред, а спънеш ли се, намери сили пак да се вдигнеш. Не успееш ли, остави ние да те носим. Позволи ми аз да те нося. – Той отпусна ръка. – Не се заседявай тук прекалено дълго – каза, после се обърна и закрачи през платото.

„Няма да те предам отново.“

Нощта преди двамата с Мал за първи път да влезем в Долината, той ми обеща, че ще оцелеем. „Ние ще сме добре – каза ми. – Винаги ще е така.“ А през цялата следваща година бяхме изтезавани и тероризирани, пречупвани и отново лекувани телом и духом. Сигурно никога вече нямаше да се почувстваме наистина добре, но тогава имах нужда от тази лъжа, както беше и сега. Това ни помагаше да удържим, да продължим да се сражаваме още един ден. Така я карахме цял живот.

Залезът настъпваше. Стоях до самия водопад, заслушана в грохота на водата. Когато слънцето се гмурна в него, водопадът сякаш беше обхванат от пламъци. Видях отново как вировете в долината стават златни. Надвесих се над ръба, за да зърна купчината кости долу. Каквото и създание да преследваше Мал, то беше наистина голямо. Взрях се в мъглата, която се вдигаше над скалите в основата на водопада. Начинът, по който се въздигаше и променяше формата си, я правеше да изглежда жива, сякаш...

Нещо рязко ме връхлетя. Политнах назад и темето ми се удари с тъп разтърсващ удар в земята. Крясък проряза тишината.

Затърсих с поглед в небето. Огромен крилат силует се рееше над мен във все по-широка дъга.

– Мал! – извиках. Оставила бях пътническата торба в другия край на платото заедно с пушката и лъка. Хвърлих се към тях и жар-птица се спусна право към мен.

Тя също беше бяла като елена и морския бич, а огромните ù криле имаха златист оттенък. Мощната въздушна струя от техния замах ме блъсна назад. Когато отвори масивния си клюн, крясъкът ù отекна из цялата долина. Толкова голяма беше, че с лекота би откъснала ръката ми само с един удар на клюна, а защо не и главата. Ноктите ù блестяха дълги и остри.