Тайните на елита
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайните на елита». Краткое содержание книги:
— С твое позволение, аз няма да пия от чаша. Ние караме по-просто. — Той поднесе гърлото към устните си.
Дудинцев се намръщи едва забележимо.
— Добре бе, естет такъв — измърмори добродушно Денис. — Не се фукам. Дори има специална теория за такива като мен.
— Теория ли?
— Ами да. Бирата не се пие от шишето поради лошо възпитание, а защото харесваш вкуса, а миризмата не. Пояснявам: гърлото на шишето е тясно, чувстваш вкуса, но миризмата не стига до носа ти. А като подушиш халбата, и ти се отщява да пиеш…
— Добре, добре, голям си теоретик. Сега сериозно. Имаш ли предположения защо момчетата лъжат?
— Относителни…
По-точно Денис нямаше никакви предположения. Валерий Муха и Аркадий Ратников внезапно и едновременно бяха променили показанията си. Интересното в случая е, че са били държани в различни килии и ченгетата не виждаха и не можеха да измислят нищо, което да ги е подтикнало към саморазобличаване. Следователят не е съобщавал на „бръмбарите“ за резултатите от „дезинфекцирането“, като че ли не е имало други източници, от които са могли да научат, а и резултатите от акцията, казано направо, не са впечатляващи, така че уж няма от какво да се страхуват. Или все пак някъде нещо са доловили и са се изплашили?
— Муха подскачаше, правеше гримаси, почесваше се като глупава маймуна — успяваше да разкаже Дудинцев между огромните глътки — и все въртеше около това, че не е можел по друг начин, съвсем не е можел значи, по неволя бил лъгал, влезте ми значи в положението. Само дето „гражданинът началник“ не хваща вяра, други са времената.
— А и контингентът като цяло е друг… Странно нещо. И, разбира се, не обясни защо не е можел по друг начин, нали?
— Къде ти. Само започваше да се почесва по-звучно, направо със скърцане. Естествено, с лъчезарна усмивка.
До вчера момчетата твърдо настояваха, че през целия си дълъг трудов живот не са виждали никого, който да прилича на описвания от Грязнов „младеж“. А днес сутринта и двамата бяха получили озарение: изведнъж разбрали, че въпросният „младеж“ не е друг, а техният работодател и фактически началник Валерий Павлович Кулаков.
Ако се съди по протокола от разпитите, Муха и Ратников са били приятели още от детството — както се изразил Муха, „дружбата ни се зароди на пясъчника“. Денис веднага си представи как немирният Муха с идиотско хилене руши замъците на Ратников и навъсеният Аркаша мрачно се обръща и награждава Муха с първата в живота приятелска плесница с лопатката. Лопатката, мечтаеше Денис, е тежка, за предпочитане метална.
След института Аркаша и Валера, чисти и прекрасни по душа момчета, си въобразяват, че са последната опора на умиращата родна наука. Седем години „последната опора“ превива гръб в секретен институт, маскиран като „пощенска кутия“. При това в най-добрите традиции на новоизпечената държава заниманията с родна наука никак не могат да нахранят гладните. По-точно петгодишният син на Ратников наистина ходи без панталон (тук трябва да се има предвид образният начин на говорене на разказвача Муха), а жена му, бойната приятелка архитект, мълчи, въздиша тайно и по цели нощи стои наведена над „частни“ чертежи. Самият Муха пък така и не се оженва — „не можех да поема тази отговорност върху себе си“.
Идеализмът на двамата приятели вече е посвършил, когато на хоризонта се появява „младежът“.
„Ние с Аркаша за нищо на света няма да се забъркаме с нещо престъпно, вярвайте ни — говори Муха на разпита. — Всякакви стрелби и разни от сорта не са за нас, ние, както се казва, сме законопослушни граждани. А да не би да е незаконно да търсиш информация? Разните там журналистчета цял живот се прехранват от това — те да не са престъпници, а?“.
— Погледни, ето най-удивителното — Дудинцев посочи с пръст един пасаж от протокола за разпит на Ратников.
„За нищо на света не бихме се свързали с откровен престъпник — прочете Грязнов. Той си представи Ратников как мърмори, загледан в масата пред себе си. — Валерий Павлович просто ни предложи да добиваме информация. Обърнете внимание, не да я изтръгваме от някого със сила, а да я добиваме с електронни методи. Сега всеки има достъп до Интернет. Например журналистите непрекъснато го използват като справочна система и невинаги онова, което научават за някои личности, се харесва на въпросните персони. Но това не е престъпление, нали така?“.