Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Седемнадесет

— Пипнахме ги! — извика един орк и Дуумхамър се усмихна доволно.

Той вече предвкусваше победата! Градските стени все още удържаха, независимо колко воини се хвърляха срещу тях, но портите бяха започнали да поддават от непрестанното блъскане. И щом се отворят, орките ще наводнят Столицата. Ще разбият защитата й и ще плячкосат града. Установявайки база тук и в елфската гора, те ще могат бързо да се разпрострат във всички посоки на континента, отблъсквайки човеците към брега, а от там — в морето. И земята ще принадлежи на Ордата. Войната ще свърши и най-накрая ще могат да започнат нов живот.

Само огрите да бяха тук, мислеше си Дуумхамър, докато се подпираше на чука си и наблюдаваше как воините му за пореден път удрят по упоритите дървени порти на града. Огромните същества щяха да могат да прескочат стените и може би дори да пробият дебелия камък с боздуганите си. Той се чудеше защо Гул’дан и Чо’гал още не са довели клановете си тук. Беше се придвижвал бързо през планините, но въпреки това вече трябваше да са пристигнали.

— Дуумхамър!

Той вдигна поглед и видя един от воините си, който сочеше към небето. Още грифони? — предположи той и се намръщи. Пернатите същества се бяха оказали смъртоносни както в горите на Хиндерланда, така и при Куел’Талас. Досега беше виждал само няколко, а тук се появи един, който долетя до замъка, но не се включи в битката. Въпреки това той стоеше нащрек. Джуджетата Уайлдхамър бяха силни и упорити, грифоните им — бързи, а стормхамърите им бяха смъртоносни колкото и оркските бойни чукове. Тези врагове не трябваше да се подценяват заради по-малките им размери и, ако сега идваха повече от тях, орките трябваше да са готови.

Но тъмната форма, открояваща се в небето, продължаваше да се уголемява. Вече се виждаше, че е по-издължена и гъвкава от грифон, а Дуумхамър дочу радостните възгласи на хората си, когато огромната сянка падна върху тях. Дракон! Това беше хубава новина! Масивният звяр можеше да избълва огън срещу стените и да ги прочисти от защитниците на града. Столицата вече им падна в ръцете!

Драконът се приземи до езерото и веднага от гърба му скочи един едър орк. Дуумхамър на мига се запъти към него, премятайки чука на гърба си.

— Къде е Дуумхамър? — питаше ездачът. — Трябва да говоря с него!

— Тук съм — отвърна Дуумхамър, а воините бързо се отдръпваха, за да му направят път. — Какво има?

Ездачът се обърна към него и Дуумхамър си спомни, че го е виждал и преди. Той беше един от любимците на Зулухед — мощен воин, който според докладите е бил един от първите, посмели да оседлаят все още дивите дракони. Торгус, да — това бе името му.

— Нося съобщение от Зулухед — заяви Торгус, а на лицето му бе изписано странно изражение.