Дяволски устройства [bg]

— Не съм! Не бих! — ахна от възмущение Рен.

— Е, нито пък аз — Тео я пусна. Тя се отдръпна назад, цялата трепереше и продължаваше да стиска Тенекиената книга. — Тъкмо се връщах в балната зала, когато чух някой да вика за помощ — продължи с обясненията момчето. — Отворих вратата и попитах дали всичко е наред. Не получих отговор, но ми се стори, че някой се размърда, затова слязох долу. Когато дойдох тук, всички бяха мъртви. Видях, че кабелите са прекъснати и смятах да вдигна аларма, но се опасявах, че още си горе и някой ще те хване. — Тео потрепери и прокара ръка през лицето си.

— Горе имаше някой — отвърна Рен, която си спомни стъпките и сянката. — Чух го да минава покрай вратата. Няма нищо друго на този коридор освен кабинета на Пенироял. Сигурно е търсил същото като нас. Тенекиената книга.

Тео се опули насреща ѝ.

— Има логика. Първо е слязъл тук и е направил това, но преди да се качи по стълбите до кабинета, ме е чул да слизам. Не е можел да рискува, като се опита да убие и мен, в случай че съм някой гост и липсата ми ще бъде забелязана, затова се е измъкнал през кухните, минал е през балната зала и се е качил в кабинета по този път… Но защо е оставил Облак 9 да се носи свободно? Защо просто не е взел книгата?

Рен се опита да повърне отново, но стомахът ѝ беше празен.

— Онзи почти ме видя! — изскимтя тя. — Ако не се бях скрила навреме, щеше да ме убие като тези мъже…

Тео посегна към нея, но спря, защото не беше сигурен дали иска да я докосва.

— Значи вече не мислиш, че аз съм го направил? — попита той.

Рен поклати глава и отиде при него, изпълнена с благодарност, за да скрие глава в гърдите му.

— Тео, съжалявам…

— Всичко е наред — отвърна нежно момчето, след което каза: — Що се отнася до миналата вечер, просто не можех да заспя. Отидох до олтара, за да кажа няколко молитви за майка ми, баща ми и сестрите ми. Тръгнах си от Загуа точно преди една година, на Лунния фестивал. Измъкнах се от къщата на родителите ми, докато всички празнуваха, и се качих на един товарен дирижабъл, който ме отведе в Шан Гуо. Там се присъединих към Зелена буря. Всички приготовления вчера ме накараха да се запитам как е семейството ми, дали родителите ми са ми простили, дали им липсвам…

— Сигурна съм, че отговорът на въпросите ти е „да“ — отвърна Рен. Тя се обърна, облегна се на прозореца и опря лице в хладното стъкло. — Такива са родителите. Те ни прощават и им липсваме, независимо какво сме направили. Вземи за пример тате, изминал е целия този път, за да ме намери…