Дяволски устройства [bg]

— Рен, аз не съм един от техните — отвърна Тео. — Вече не. Аз ги провалих. Ако ме заловят, ще ме убият и ще ме изпратят в Батмунк Цака.

Момичето нямаше представа какво означава това, но виждаше, че приятелят ѝ е изплашен, вероятно колкото нея. Контролната зала се разтресе, когато нещо се удари в палубата горе и покрай прозорците заваляха искри и горящи останки. Рен погледна Тео в очите и се опита да звучи смела:

— Виж, баща ми ме чака в Брайтън, а твоите родители те чакат в Загуа. Сигурна съм, че ще са доста разочаровани, ако просто останем тук и се оставим да бъдем убити. Хайде. Трябва поне да опитаме!

Все още хванати за ръце, двамата побягнаха нагоре по стълбите към входа на приземния етаж и към вратата, която вероятно убиецът беше оставил отворена. Тя ги отведе в коридора пред кухните. Наоколо нямаше никого. Над тях се чуваха писъци, викове и грохотът на напускащи балната зала хора. Експлозиите в небето разпръскваха груби диаманти от неприятна жълта светлина по пода под кухненските прозорци и проблясваха върху падналите тигани и подноси със захаросани плодове, изпуснати от бързащите да избягат роби.

Рен и Тео отидоха до най-близкия изход и излязоха в градините пред Павилиона. Цели тълпи от гости тичаха през ливадите като изплашени овце. Нямаше начин да се измъкнат от Облак 9, но всички искаха да се отдалечат колкото се може повече от Павилиона, защото смятаха, че Зелена буря ще го бомбардира. Все пак бяха богати и бяха свикнали да получават всичко, което си поискат. Дори лифта да го нямаше, там щеше да има някакъв дирижабъл, аеротакси или някой смел жител на Брайтън, който да организира спасителна мисия с аероколела и небесни яхти.

Тъй като не искаше да станат жертва на паникьосаната тълпа, Тео избута Рен в укритието на една от абстрактните статуи на Пенироял. Двамата приклекнаха и се загледаха в следите от изгорели газове в небето около Облак 9, които бяха като изплетени от копринена паяжина след летателните апарати на Летящите порове, които бръмчаха, преобръщаха се и се спускаха върху дирижаблите на Бурята. Сякаш всеки апарат имаше зрънце огън в себе си и Летящите порове търпеливо се опитваха да стигнат до него с помощта на поток от непрестанна стрелба. Когато успяваха, дирижабълът пламваше отвътре като фенер за Лунния фестивал, после се появяваха ослепителни светлинни петна, които обгръщаха балона, и най-накрая цялото чудо се превръщаше в зашеметяваща клада, хвърляща странни сенки в кипарисовите гори, докато вятърът носеше напред Облак 9.

Дирижаблите отвръщаха на удара, както и облаците от възкресени орли и кондори, които летяха с тях. Птиците се спускаха устремено към машините на Поровете и се заемаха с крилете, въжетата и незащитените пилоти. Докато те се опитваха да се защитят, ставаха лесни цели за ракетите и машинните оръдия на дирижаблите. Разкъсани криле се носеха, горивни резервоари избухваха и перки на двигатели се търкаляха по ливадите на Павилиона като парчета от експлодирали жалузи. Крилете на „Лоша прическа“ бяха разкъсани и горящите им останки се врязаха в станцията на лифта. „Група капитан Дрейк“ зави на една страна и се заби в „Борбено сиренце“ и двете машини катастрофираха в един разрушител на Зелена буря и паднаха заедно с него. Огромните огнени останки потънаха грациозно в океана.