Оставих те да си отидеш [bg]

Бетан издава тих звук – въздиша, вероятно, или просто поклаща глава – но не казва нищо. За момент виждам морето, приближаваме се все по-близо до скалите.

– Беше тъмно и валеше. Не го видях, докато не беше прекалено късно.

Бетан изпуска дълга въздишка.

– Било е злополука.

Не е въпрос и аз съм трогната от отношението ѝ.

– Да.

– Това не е всичко, нали?

Мелницата за клюки на Пенфейш е изумителна.

– Не, това не е всичко.

Стигаме до скалите, след което завиваме наляво и продължаваме да вървим към брега. Едва успявам да си наложа да говоря.

– Не спрях. Продължих и го оставих да лежи на пътя, заедно с майка му. – Не поглеждам към Бетан и тя не казва нищо няколко минути. Когато най-накрая го прави, не увърта.

– Защо?

Това е най-трудният въпрос, на който трябва да отговоря, но на нея поне мога да кажа истината.

– Защото бях изплашена.

Най-накрая поглеждам крадешком към Бетан, но не мога да разчета изражението ѝ. Тя гледа към морето и аз спирам до нея.

– Мразиш ли ме за това, което съм направила?

Приятелката ми ме дарява с тъжна усмивка.

– Джена, сторила си нещо ужасно и ще плащаш за него през всеки един ден от остатъка от живота си. Мисля, че това е достатъчно наказание, нали?

– Не ме обслужват в магазина. – Чувствам се жалка, да се оплаквам за магазинерските си проблеми, но унижението ме наранява повече, отколкото ми се иска да си призная.

Бетан свива рамене.

– Забавни са. Не харесват пришълци и само си търсят причина да се обединят срещу тях...

– Не знам какво да правя.

– Не им обръщай внимание. Пазарувай извън града и ходи с високо вдигната глава. Случилото се е единствено между теб и съда и не влиза в работата на никой друг.

Дарявам я с благодарствена усмивка. Прагматизмът на Бетан е успокояващ.

– Наложи се да заведа една от котките до ветеринарната клиника вчера – казва тя, за да смени темата.

– Говорила си с Патрик?

Бетан спира да върви и се обръща към мен.

– Той не знае какво да ти каже.

– Добре се справяше последния път, когато го видях. – Спомням си студенината в гласа му и липсата на емоции в погледа му, когато си тръгна.

– Той е мъж, Джена, а те са глупави създания. Говори с него. Говори с него по начина, по който говориш с мен. Обясни му колко уплашена си била. Той ще разбере колко много съжаляваш за стореното.

Сещам се колко близки са били Патрик и Бетан, докато са растяли, и за момент се питам дали приятелката ми не е права: дали все още няма шанс за мен и него? Но тя не видя начина, по който той ме погледна.

– Не – казвам аз. – Всичко приключи.

Стигаме до брега. Една двойка разхожда кучето си долу, край морето, няма други хора наоколо. Приливът се надига и облизва пясъка в своя ход към плажа, побутва една рачешка черупка. На път съм да кажа довиждане на Бетан, когато забелязвам нещо на пясъка, близо до морето. Потривам очи и поглеждам отново, но вълните покриват повърхността и не мога да прочета написаното. Още една вълна и то се изгубва завинаги, но съм сигурна, че видях нещо, абсолютно сигурна. Изведнъж ми става много студено и стягам палтото си по-плътно около тялото си. Чувам звук на пътеката зад нас и се обръщам рязко, но няма нищо там. Очите ми оглеждат крайбрежната пътека, скалите, отново се връщат на плажа. Там някъде ли е Иън? Наблюдава ли ме?