![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
– Може ли да дойда? – попита ме ти. Това беше единственият път, в който показваше някакъв интерес към работата ми.
– Обичам Париж.
Бях видял как на Дъг му потекоха лигите, когато веднъж заведох Мари на парти в службата, и начина, по който тя се държеше тогава. Нямах намерение да повтарям тази грешка.
– Ще работя през цялото време, няма да ти бъде забавно. Да отидем някой друг път, когато няма да съм толкова зает. Освен това трябва да довършиш вазите си.
Прекарваше вече седмици наред в обикаляне на магазините за подаръци и галериите с твои изделия и от всички само две бяха поискали по десетина от саксиите и вазите ти, за да ги продават на консигнация. Беше толкова щастлива, все едно беше спечелила от лотарията, започна да отделяш много повече време на всяко ново свое произведение.
– Колкото повече време работиш, толкова по-малко получаваш за труда си – напомних ти аз, но явно моят бизнес опит не беше важен за теб и ти продължи да прекарваш много време в рисуване и гланциране.
Обадих ти се, когато кацнах в Париж, и изпитах носталгия, когато чух гласа ти. Дъг изведе клиента на вечеря, а аз се престорих, че имам мигрена и си останах в стаята, където си поръчах пържола, и в крайна сметка съжалих, че не съм те взел с мен. Безупречно оправеното легло изглеждаше огромно и неприветливо и в единадесет часа слязох долу в бара на хотела. Поръчах си уиски и останах на бара. Поисках още едно, преди да съм изпил и първото. Изпратих ти съобщение, но ти не ми отговори: предположих, че си в ателието си, глуха за моите обаждания.
На масата до мен имаше някаква жена. Носеше бизнес облекло – сив костюм на райета и черни обувки с високи токчета. На мястото до нея стоеше отворено куфарче. Разглеждаше някакви документи, но когато вдигна поглед и видя, че я гледам, ме дари с изморена усмивка. Отвърнах ѝ.
– Вие сте англичанин – констатира тя.
– Толкова ли е очевидно?
Тя се засмя.
– Когато пътувате толкова много, колкото мен, се научавате да разчитате знаците. – Жената събра документите, над които работеше, прибра ги в куфарчето си и го затвори. – Стига толкова работа за днес.
Нямаше намерение да си върви.
– Може ли да се присъединя към вас? – попитах аз.
– За мен ще е удоволствие.
Не го бях планирал, но беше точно онова, от което имах нужда. Не я попитах за името ѝ до сутринта, когато излезе от банята, увита в кърпа.
– Ема – отговори тя. Не пожела да узнае моето и се зачудих колко ли често прави това в анонимни хотелски стаи, в анонимни градове.
Когато си тръгна, ти се обадих и ти позволих да ми разкажеш как си прекарала деня си, за това колко доволен е бил магазинерът от вазите ти и как нямаш търпение да ме видиш. Каза ми, че ти липсвам и че мразиш да сме разделени. Усетих как ме изпълва увереност и се почувствах отново в безопасност.
– Обичам те – казах аз. Знаех, че имаш нужда да го чуваш, че не ти е достатъчно да виждаш всичко, което правя за теб, как се грижа за теб. Ти въздъхна.
– Аз също те обичам.
Явно Дъг беше поработил здраво над клиента по време на вечерята и от шегите на сутрешната ни среща стана ясно, че са ходили в стриптийз бар. До обяд бяхме сключили сделката и партньорът ми се обади в банката, за да ги уведоми, че отново сме платежоспособни.
Помолих рецепциониста в хотела да ми извика такси.
– Къде мога да намеря най-добрия бижутериен магазин? – попитах аз.
Той ме дари с познаваческа усмивка, която ме подразни.
– Малък подарък за дамата ви ли, сър?
Не му обърнах внимание.
– Най-доброто място?
Усмивката му стана малко по-изкуствена.
– Фабур Сантоноре, мосю. – Мъжът остана все така вежлив, докато чаках таксито си, но предположението му ми коства бакшиша, а на мен ми беше необходимо цялото време, през което пътувах в таксито, за да се успокоя.
Тръгнах по Фабур Сантоноре, докато не стигнах до малък бижутериен магазин, който носеше лишеното от въображение име "Мишел". В него върху черни подноси бяха подредени блестящи диаманти. Исках да си избера на спокойствие, но служители с елегантни костюми кръжаха наоколо и предлагаха помощта си, поради което ми беше трудно да се съсредоточа. В крайна сметка избрах най-големия: такъв, който нямаше как да откажеш. Квадратен диамант върху семпъл платинен пръстен. Подадох кредитната си карта и си казах, че си струваш.