Игри на изчезване [bg]

— Не знам — отвърнах аз. — Но преброявам тук шестима, а имам седем патрона.

Стаята отново утихна.

Готвачът ме огледа преценяващо и леко притеснено; забелязах как очите му се спряха върху сака, който носех през рамо. Старецът с револвера се облегна назад.

— Сигурен съм, че за вас можем да направим изключение — каза хлапакът.

Той се обърна с гръб към мен, така че да не виждам лицето му, и ме поведе навън през задната врата. Допусках, че се е почувствал неудобно. Нямаше как да е другояче. Задържа ми вратата, за да мина. Отвън имаше тясна бетонна тераска без парапет, не повече от метър на ширина. Под нея стръмен склон се спускаше право надолу към океана. Някъде долу в ниското се чуваше плисък на прибой. Вдясно от нас, под прав ъгъл спрямо брега, навътре в океана се вдаваше вълнолом от груби, неодялани камъни, замазани отгоре с малко цимент.

Океанът беше неестествено спокоен. Вероятно, откакто бе спрял дъждът, и вятърът бе утихнал. Черната водна повърхност се простираше до безкрая. Не можех да кажа къде се събираха морето и небето. Навън вече мръкваше, виждаше се един-единствен прожектор. Друг готвач се беше облегнал на стената и пушеше цигара до купчина торби с боклук. Той ме изгледа. Едва ли всеки ден виждаше външни хора да идват на това място. Хлапакът ми направи знак с ръка да продължавам без него.

На вълнолома ме чакаха двама мъже. Единият седеше на сгъваем стол, а над него се бе надвесил другият — огромен мъжага, едър като вол, облечен с черна тениска и джинси в същия цвят. На вид едва ли имаше повече от двайсет и пет. Татуировките по ръцете му изглежда пресни. Типичен бодигард.

А на стола пред него седеше Дракона.

Лицето му не се виждаше под този ъгъл, но беше видимо по-дребен и по-стар от четиримата вуйчовци, които вече бях видял. Беше с широкопола рибарска шапка и джинсово яке, а в ръцете си държеше въдица дори когато се изкачвах по каменната стена, за да го поздравя, той не се обърна да ме погледне. Продължаваше да се взира напред, не изпускайки от поглед влакното.

Когато погледнах назад, хлапакът се прибираше в ресторанта. Това не ме изпълни с кой знае каква увереност. Щом собствените му слуги се бояха толкова от него, какво ли можеше да направи този стар рибар на чуждестранен дявол като мен?

Ръката ми стискаше дръжката на пистолета в сака.

Докато пътувахме насам, си бях помислил, че ме водят на среща с типичен мафиотски патриарх на фамилия, изтупан в скъп костюм и заобиколен от бодигардове в двореца си на Тайпа, или поне с някой нахакан млад бос, дорасъл да притежава пентхаус на „Котай“. Този човек тук приличаше на пенсиониран бачкатор. Някакъв дядка. Наближаваше осемдесет и лицето му беше издължено и сбръчкано. Носеше очила с дебели лещи. До стола му имаше подпряно бастунче. Той все така не поглеждаше към мен и по никакъв начин не показваше, че усеща присъствието ми. Просто си седеше на стола с въдица в ръка, сякаш нищо не бе в състояние да го извади от безметежното му спокойствие.