Кратка история на иновациите

Сребърната лисица е подвид на червената лисица, произлизаща от Канада, и се отглежда в Сибир заради кожата ѝ. Но „отглежда“ вероятно е погрешна дума, тъй като това са диви животни, държани в клетки. Те почти не показвали признаци на адаптация към човешкия плен и евентуално опитомяване. Според тогавашната догма на Лисенко, налагана от Никита Хрушчов, самото пленничество трябвало да доведе до опитомяване, но това очевидно не се случвало. Беляев решил вместо това да пробва със селективно развъждане. Направил го с един много прост трик. Чифтосвал най-малко плашливите лисици от всяко поколение, онези, които най-малко се зъбели, когато доближиш клетката. После избирал най-приятелски настроените лисичета, най-малко плашливите и най-малко агресивните. От хилядите лисичета, развъждани всяка година, двеста били избирани за родители на следващото поколение. Това продължило половин век.

Учените забелязали разлика почти веднага. В четвъртото поколение някои от лисичетата се доближавали спонтанно до хората, като махали с опашки – нещо, което дивите лисици не правят. След още няколко поколения Беляев вече имал ентусиазирани опитомени лисици, които се хвърляли да ближат човешките си приятели. Но по-изненадващо било, че лисиците се променили и на външен вид. Имали къдрави опашки, клепнали уши, малко по-женствени глави и бели петна по челата, каквито често се срещат при домашния добитък, коне и други домашни животни. Освен това раждали по повече малки и започвали да се размножават на по-ранна възраст дори и извън сезона. Беляев повторил експеримента с норки и плъхове и получил сходни резултати.

Оказало се, че докато селектирал покорни животни, Беляев селектирал и генетичните мутации, които вървели с другите черти. Това е синдромът на одомашняването. По-конкретно, той неволно подпомогнал забавянето на миграцията на клетките на нервния гребен при развитието на животното. Тези клетки се разпространяват из ембриона и поставят началото на определени тъкани в органите като кожата и мозъка. Повечето от клетките, произвеждащи черен пигмент, произлизат от нервния гребен и малкият им брой в главата води до бялото петно на челото при домашните животни. При лисиците на Беляев меланобластите, които правят козината тъмна, са със забавена миграция и резултатът са бели петна. Същото забавяне на клетките води и до клепналите уши и по-малката челюст.

Ричард Рангам, антрополог от Харвардския университет, предлага хипотезата, че клетките на нервния гребен са ключови и за онези части на мозъка, които регулират стреса, страха и агресията. Ефектът е да се създаде такова животно, което с по-малка вероятност ще реагира с реактивна агресия. И това, изтъква Рангам, е любопитна характеристика както при човешките същества, така и при домашните животни. За разлика примерно от шимпанзетата, ние можем да се бутаме в препълнен автобус, без да се избием едни други, а с шимпанзетата това няма как да стане. Ние сме също толкова добри, ако не и по-добри в планираната агресия, но не и в реактивната агресия. Същото важи и за кучетата. Вълкът или шимпанзето са опасни домашни любимци, тъй като може да се държат приятелски в продължение на години и изведнъж да реагират със смъртоносно насилие, ако ги докоснеш по погрешния начин. Рангам си спомня как някакъв човек се опитал да потупа вълк в плен като куче и почти загубил ръката си.