Кралят на мургите

Покоите на лейди Тамазин бяха украсени с много по-добър вкус, отколкото останалата част от двореца. Леля Поул седеше на нисък диван, прегърнала ридаещата Се’Недра, а Велвет стоеше до тях.

„Тя добре ли е?“ — бързо попитаха пръстите на Гарион.

„Не мисля, че е нещо сериозно — отговориха ръцете на Поулгара. — Вероятно нервен пристъп, но не искам тези пристъпи на депресия да продължават твърде дълго. Тя все още не се е възстановила напълно от меланхолията си. Виж дали ще можеш да я утешиш.“

Гарион отиде при дивана и нежно взе Се’Недра в прегръдката си. Тя се притисна до него, все още ридаеща.

— Често ли изпада в такива състояния, Поул? — попита кралицата майка, докато сядаха на столове от двете страни на приветливия огън, танцуващ по решетката на камината.

— Не чак толкова често, Тамазин — отговори Поулгара. — Но наскоро преживя семейна трагедия и понякога нервите й просто не издържат.

— Мога ли да ви предложа чаша чай, Поул? Винаги намирам сутрешния чай за много успокояващ.

— Да, благодаря, Тамазин. Би било чудесно.

Постепенно плачът на Се’Недра утихна, но тя остана плътно притисната до Гарион. Накрая повдигна глава и избърса очи с върховете на пръстите си.

— Толкова съжалявам — извини се тя. — Не знам какво ми стана.

— Всичко е наред, мила — прошепна и Гарион.

Тя пак избърса очите си — този път с ефирна малка кърпичка.

— Сигурно изглеждам ужасно — каза тя с лек сълзлив смях.

— Умерено ужасно, да — съгласи се той с усмивка.

— Веднъж вече ти казах, скъпа, че никога не трябва да плачеш пред хора — каза й Поулгара. — Просто нямаш необходимото излъчване.

Се’Недра се усмихна и стана.

— Май ще трябва да си измия лицето — каза тя. — А после смятам малко да полегна. — Тя се обърна към Гарион. — Благодаря ти, че дойде.

— Винаги щом имаш нужда от мен — отговори той.

— Защо не отидеш с дамата, Прала? — предложи лейди Тамазин.

— Разбира се — съгласи се стройната принцеса и бързо стана.

Силк стоеше нервно край вратата с ниско дръпната качулка и приведена глава, за да скрие лицето си.

— О, стига вече, принц Келдар — каза му кралицата майка, след като Се’Недра и Прала излязоха. — Още снощи те познах, така че няма смисъл да се опитваш да скриеш лицето си.

Той въздъхна и свали качулката си.

— Страхувах се, че може да сте ме познали — каза той.

— И без това тази качулка не скрива най-очебийната ти отличителна черта — каза тя.

— И коя е тя, милейди?

— Носът ти, Келдар, този дълъг, заострен, подчертан нос, който те предшества, където и да отидеш.

— Но това е толкова благороден нос, милейди — каза Велвет. На страните й се появиха трапчинки. — Без него той въобще нямаше да е мъжът, който е сега.