Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Лицето на Ургит помръкна и погледът му изстина, докато наблюдаваше майка си да накуцва, слизайки от платформата, подпряла се тежко на рамото на момичето.
— Малък подарък от безценния Таур — каза той на Сади. — Една вечер, когато му се играеше, бутна майка ми по едно стълбище и тя си счупи таза. Оттогава накуцва така.
— Вече дори не го забелязвам, Ургит.
— Удивително е как всичките ни малки болежки и болки се пооправиха точно след като сабята на крал Чо-Хаг разпори вътрешностите на баща ми. — Ургит се усмихна криво и добави: — Чудя се дали все още не е твърде късно да изпратим нещо на Чо-Хаг в знак на признателност.
— Това е лейди Прала, принцеса от рода Ктан — каза кралицата майка на Поулгара.
— Принцесо — поздрави Поулгара стройното момиче, подкрепящо лейди Тамазин.
— Милейди — отговори с ясен глас Прала.
Лейди Тамазин, опирайки се на рамото на Прала, бавно излезе, придружена от Поулгара, Се’Недра и Велвет.
— По някаква причина това момиче много ме изнервя — промърмори Ургит на Сади. — Майка ми е луда по нея, но тя си е наумила нещо друго. Не сваля очи от мен. — Той разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някаква нежелана мисъл. — Ти и хората ти сте имали доста тежък ден, Сади. Можем да продължим разговора утре, след като и двамата добре си поспим. — Той протегна ръка, дръпна една копринена връв и някъде извън тронната зала се чу тежкият звън на голям гонг. Ургит извъртя очи към тавана. — Защо винаги трябва да са такива звучни дрънчения? — оплака се той. — Иска ми се някой ден да дръпна една такава връв и да чуя лекичък звън.
Вратата в отсрещния край на тронната зала се отвори и влезе набит мург на средна възраст. Косата му беше сива и белязаното му лице беше нашарено от бръчки. Нямаше дори намек, че това мрачно лице въобще някога е било докосвана от усмивка.
— Ваше величество позвъни — каза той с дрезгав глас.
— Да, Оскатат — отговори Ургит със странно почтителен глас. — Смяташ ли, че би могъл да придружиш моя добър приятел Сади и слугите му до съответните покои? — Той отново се обърна към Сади. — Оскатат е сенешал. Той е служил и на баща ми в това си качество в Рак Госка. — В говора му нямаше и следа от обичайния за него подигравателен тон. — Майка ми и аз не бяхме много добре приемани в дома на баща ми и Оскатат беше най-близкото до приятел, което и двамата имахме там.
— Милорд — каза Сади на едрия сивокос човек с дълбок поклон.
Сенешалът кимна, след което обърна мрачния си поглед към краля и попита:
— Оттегли ли се вече милейди Тамазин за през нощта?
— Да, Оскатат.
— Тогава и ваше величество трябва вече да го направи. Късно е.
— Точно бях тръгнал — отговори Ургит и бързо стана. После жално каза: — Оскатат, вече не съм болнаво момченце. Вече не е нужно да прекарвам в сън дванадесет часа, както преди.
— Тежестите на короната са много — каза кратко сенешалът. — Нуждаете се от почивка. — Той се обърна към Сади. — Последвайте ме.
— Тогава до утре, Сади — каза Ургит. — Спи спокойно.
— Благодаря, ваше величество.
Стаите, в които ги отведе мрачният Оскатат, бяха също толкова ярки, колкото и останалата част от двореца. Стените бяха боядисани в яйченожълт цвят и бяха окичени с пъстри гоблени. Мебелите бяха направени от безценна дървесина, а тъмносиният малореански килим беше дълбок като вълната на овчи гръб. Щом им отвори вратата, Оскатат кратко кимна, след което се обърна и си тръгна.
— Очарователен човек — промърмори Сади.
Гарион гледаше с любопитство Силк, чието лице все още беше закрито от качулката му.
— Защо толкова усилено се опитваш да се скриеш? — попита той.
Драснианецът смъкна качулката си и каза:
— Един от недостатъците да пътешестваш из света е, че непрестанно се натъкваш на стари познати.
— Не те разбирам.
— Помниш ли онзи път, когато бяхме на път за Як Ктхол и Таур ме хвана и ме хвърли в онази яма?
— Да.
— А помниш ли защо го направи — и защо на другия ден искаше да одере кожата ми сантиметър по сантиметър?
— Ти каза, че веднъж си бил в Рак Госка и случайно си убил най-големия му син.
— Точно така. Имаш отлична памет, Гарион. Ами случи се така, че преди тази нещастна злополука бях ангажиран с някои преговори със самия Таур. Често посещавах двореца в Рак Госка и съм срещал лейди Тамазин няколко пъти. Почти сигурно е, че тя ме помни — особено като се има предвид фактът, че е познавала и баща ми.