Наследството на Пьоленберг

Сега, когато неговият час дойде, той откри с изненада, че е подготвен за него много по-малко, отколкото си представяше. Имаше си и готова реч. Беше започнал да я репетира от онзи следобед в Мадрид, когато видя нейната снимка във вестника. Беше го препрочитал толкова много пъти, че ръбовете му се бяха оръфали. Неговата дъщеря — единствената му връзка с миналия живот и единственото му основание за бъдещия. Сега той беше вече старец без някаква определена цел в живота. Очакваше спокойна смърт за себе си и разочарование за враговете си. Тъжен и глупав край на една кариера, достигнала върховете на могъществото, а после открила дълбочините на горчивото преследване. Все пак бе изпитал чувството на величие, макар и по своему. То му бе давало възможност сам да прикачи известен чар на мръсната си роля — да лети в огромния си черен мерцедес към мисията на смъртта; като ангел, излязъл от ада — рус и ужасяващ, нещо повече от обикновено човешко същество. След разгрома беше избягал и спасил живота си — алтернативата беше публичен съд и жалка смърт чрез обесване. Съдбата го гони близо тридесет години. Беше живял като дребен буржоа в Мадрид и се смяташе за късметлия… Но дошъл обратно в обкръжението от миналото си, днешният ден заедно с настоящето отлетя в небитието — от далеко, сякаш ехо, зазвучаха тромпети в главата му, мистична музика от танц на мъртъвци загърмя пред вцепенения свят… Той бе загубил — всичко, в което бе вярвал, се беше разпаднало и изчезнало, оставяйки след себе си само спомен за огромно, в генетични размери престъпление. За него бе останал само мракът. По отношение дъщеря му всичко беше съвсем различно. Очакваше я богатство и мощ чрез собствеността над Солницата, а за него най-сетне щеше да настъпи доволството да види своята кръв да триумфира чрез едно живо същество, което бе обичал винаги. Тя би била безмерно богата, желана, известна на цял свят — мислите му полетяха разпилени безредно, преминали границите на здравия разум, който си бе налагал така дълго. Чувствата се пребориха с него и взеха връх — фаталната немска любов към сантиментална драма се фиксира в идеала за баща и дъщеря. Тя го понесе, забравил необходимостта от предпазливост и укриване. Лежеше със затворени очи в нетърпеливо очакване.