Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)
- Автор: Литвиненко Александр Вальтерович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)». Краткое содержание книги:
Чаках до последната минута. Застанах на опашката, минах през митницата, после през паспортния контрол, стигам до граничния… Давам паспорта си на граничния служител и той казва: „Знаете ли, няма ви в списъците. А къде е билетът ви?“ Обясних му какво са ми казали — че мога да си купя и на кораба. Граничарят: „Почакайте малко тук. Сега всички ще минат и тогава ще видим какво може да се направи.“
Стоя си там и при мен идва помощник-капитанът — очевидно работят по схема. „Искаш да пътуваш ли?“ Аз: „Да.“ — „А защо не си си купил билет?“ — „Ами на, закъснях. Казаха ми, че ме няма в списъците. Посъветваха ме да се разбера с вас.“ А той казва угрижено: „Трябваше, трябваше да се запишете в списъците…“ С една дума, взе ми пари за билет и половина. А после ми каза: „Сложи в паспорта банкнота от десет долара.“ Казвам: „Ясно“, отивам при граничния служител, оня ми взе паспорта, разгледа го и ми го върна. Банкнотата я нямаше вътре.
Най-вълнуващият момент беше, когато вървях по кея. За пръв път в живота си виждах толкова дълъг кей. Вървях, вървях, а той не свършва и не свършва. Не щеш ли, гледам — зад мен крачи някакъв офицер. Качвах се на борда в очакване да ме извика. А той подмина. Този офицер веднага ми хареса.
— Човекът с униформата ли беше последният, когото видя в родината?
— Да.
— А с какви дрехи пресече границата?
— С костюма, с който се бях оженил.
— Предварително ли го беше замислил така?
— Да. Защото вторият ми брак е много сполучлив. С жена ми сме щастливи и този костюм ми донесе късмет.
— Съвсем сериозно ли го казваш?
— Да. На сто процента.
— И със същите обувки ли?
— Не, обувките бяха други, но сакото и панталоните бяха същите.
— Какъв цвят беше костюмът?
— Светло сако и тъмни панталони. Никога повече не съм го обличал.
— Смяташ ли да облечеш него, когато се прибираш в родината?
— Ако не ми е отеснял.
Качих се на борда и след няколко минути се отделихме от брега. Стоях на кърмата и гледах как той се отдалечава. Или как аз се отдалечавам? Бях едновременно тъжен и радостен. Разбирах защо съм радостен. Но защо бях тъжен — в онзи момент все още не разбирах. Тъгата просто скочи от брега и ме последва на кораба.
Разбира се, беше много трудно да се реша на тази стъпка. Приличаше на самоубийство, по-точно, на крачка към задгробния живот: не знаеш какво има там, а връщане назад няма. Но го направих заради детето си. Иска ми се да възпитам сина си лично, а не от затвора — с писма.
— Но нали разбираш, все пак са те разделили с детето? Ти завинаги ще си останеш „там“, а той сега винаги ще бъде „тук“…
— Да, превръща се в англичанин. Разбирам това… Веднага щом пресякох границата, моите приятели ми приготвиха документи, с които по-късно заминах за Турция.
— Тоест, когато си тръгвал от Русия, не си нарушил никакви руски закони?
— Не, абсолютно никакви. Напуснах Русия със собствения си паспорт, без да наруша закона на Руската Федерация. Митничарят ми удари печат. Всичко е законно.
— И едва в съседната държава си си позволил да нарушиш закона, като си използвал фалшив паспорт?
— Да, но се налагаше. Не можех да продължа с руския си паспорт.
Обадих се на Марина. Нейният мобилен телефон работеше само на приемане. Освен това я бях предупредил да не говори в жилището — беше пълно с техника.
— А не са ли могли да подслушат мобилния й телефон?
— За да се подслуша мобилният телефон на Марина, трябваше той някак да се „издаде“ или да се изрекат ключови фрази. Защото там или компютърът се „ослушва“ за фрази, или телефонът е поставен под контрол. Аз не изрекох фрази, които биха могли да включат записа. Водихме обикновен разговор. Казах само: „Марина, тук съм. Хайде.“ Обадих се отново след два дена. Тя каза: „Аз съм готова. Испания.“ И ми съобщи датата на заминаването им. Нито майка й, нито баща й, никой не знаеше, че тя ще заминава.
— А теб вече не са ли те търсели?
— Не. Преди да замина, се отбих при адвоката си и му казах, че заминавам за Налчик. Имахме такава легенда — щом заминавам за Налчик, значи трябва да продам жилището на баща ми, а семейството да се премести в Москва.
Освен това бях избрал за бягството такъв момент, когато наказателното ми дело пътуваше от Московския окръжен съд за Ярославския гарнизонен с влак. Трябваше да пътува две седмици. А през това време дори не бях подсъдим. Единият съд беше изпратил делото ми, а другият още не беше го поел за производство.
— А синът ти знаеше ли?
— Не. Никой не знаеше. Човекът, който според мен ме държеше под контрол от страна на ФСБ, се свързвал с Марина и неведнъж се интересувал къде съм. Марина му казвала: „Саша замина да продава къщата и сигурно ще му трябва помощ. Може би и ти ще трябва да отидеш.“ Успокоявала е всички. И не е имало никакво раздвижване.