Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Тоест уверил ги, че благополучно пиша и нищо не ми пречи освен моята прекалена монашеска скромност. Тоест опровергал „Нойе Цюрихер цайтунг“.
Аз от солената вода в устата не можех да викна за помощ — и той със същата канджа помагаше да ме набутат под водата.
Защото ми мислел злото ли? Не!! — защото партията прави поетите такива… (Доброто ми е мислел: искал е да ме изкара толкова послушен, че Пьотър Нилович да се умилостиви!…)
Все пак градусът на кавгата беше толкова висок, че ядосан от пълното ми несъгласие и упорството ми, А. Т. скочи и викна гневно:
— На него му… в очите, а той вика: „Божия роса!“
Непрекъснато се стараех да помня, че той е заблуден, безсилен човек. Но тогава загубих самообладание и гневно му отвърнах:
— Недейте ме обижда! От надзирателите съм чувал и по-груби думи!
Той разпери ръце:
— Е, щом е тъй…
Три сантиметра оставаха, за да се скараме лично. А това беше съвсем излишно, това само замъгляваше важната картина на разцеплението на двете литератури. Но присъстващите предотвратиха експлозията, никой не я искаше (освен, струва ми се, Дементиев).
Завършихме със сухо ръкостискане.
До влака ми оставаше час, а трябваше да свърша още една работа… да си обръсна брадата, да! Твардовски направо щеше да подскочи, ако беше се научил! Един час до влака, и не за Рязан, но не и „границата да минавам“, а — към далечния пущинак, към Скривалището, за няколко месеца без кореспонденция — там, където ме чакаше спасеният потулен „Архипелаг“. Колкото можах, през тази есен вдигнах шум, подействах, показах се, кръгът на тия безполезни начинания трябваше най-сетне да бъде разкъсан. Заминавах за такова място, където да не знаят за мен, да не могат и да ме арестуват. С освободена душа пак се връщах към работата, която Държавна сигурност бе прекъснала и попиляла.
Това ми се удаде! В Скривалището по транзистора следях и процеса на Синявски-Даниел. В страната ни за 50 години бяха извършвани и сто пъти по-грозни гаври, и милион пъти по-многолюдни — но всичко това не направи впечатление на Запада, всичко това не го забелязаха, а което забелязаха — ни го простиха заради Сталинград. А сега — пак знак на времето, „прогресивният Запад“ се развълнува.
За себе си прецених, че заради този шум на жандармите ще им се наложи да изберат за мен някакъв друг път. Те се колебаеха. В края на декември и през януари, както ми разказаха по-късно, на няколко събрания техни началства заявявали, че заловеният ми архив „се концентрирал за прехвърляне в чужбина“. Но те изоставиха тази версия не защото от жилището на Теуш не водеха пътища за чужбина (майстори на фалшификацията, те лесно биха скалъпили нещо), а защото не вървеше втори също такъв съд подир първия.
Както навремето Пастернак с изпращането на своя роман в Италия, а после с изтръгнатото си насила покаяние, така сега Синявски и Даниел с отказа си да се покаят и с готовността си да приемат разплатата за своята писателска душевна раздвоеност отваряха пътищата за литературата и затваряха пътищата за нейните врагове. Мракобесниците получаваха по-малко простор, литературата — повече.
В Ленинград на срещата на КГБ с писателите (близки специалности: и едните, и другите са инженери на човешките души) Гранин попитал: „Вярно ли е, че на Солженицин са му отнели романа?“ С отработена прелестна чекистка наивност му било отговорено: „Роман ли? Не, не сме изземвали. А той дори не ни се е оплаквал. Там имаше някакъв роман «В първия кръг», но не се знае чий е.“ (На заглавната страница стои моето име.)
Просто още не бяха решили какво да правят.
А когато намислиха — решението се оказа много странно: решили да издадат подбрани мои произведения в служебен тираж! Явно са си правили сметката, че те ще предизвикват само отвращение и негодувание у всеки честен човек.
Когато през март 1966-а се върнах към явния живот и до мен стигна първият разказ, че някой от ЦК не в специална стая и не срещу разписка, а просто в лека кола е давал за прочит романа ми на Межелайтис — направо не повярвах: ами че това е игра с огъня, нима чак толкова ги е лишил Господ от разум? Тоя огън скоро не ще може да се спре дори и с асбестови ръкавици, нали той ще плъзне! А и при четене той няма да работи за тях: на враговете ми, на скално-надеждните чела той ще отнеме известна част от увереността им; замъглените глави ще проясни донякъде. Току-виж, един, втори, трети от това четене си променил възгледите.