Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Докато се връщаше към хамалите, Сайд-Уиндър се сети, че е забравил да каже на Брикман, че на мютите и на ренегатите е забранено да притежават пари. Стив не притежаваше нищо и не можеше да спечели нищо: храна, облекло, квартира идваха от работата, но оризът в корема ти, ризата на гърба ти и покривът над главата ти бяха на господаря… както и ти самият.
Макар че всичко това беше по-малко сериозно от носене на оръжие, да притежаваш пари също беше наказуемо провинение — както Брикман скоро щеше да открие, ако решеше да направи необходимата подготовка. Билетите за кораба трябваше да се платят, но можеха да се закупят само от майстор на желязо.
Сайд-Уиндър не беше прекалено разтревожен. Всеки достатъчно умен да се издигне от нелегален имигрант до пощальон за по-малко от месец и половина, трябваше да може да намери изход от един такъв малък проблем.
Глава 10
Докато Стив пътуваше на север за неочакваната си среща със Сайд-Уиндър, много закъснелият земен конвой, в който бяха Джоди Казан и Дейв Келсо, най-накрая стигна Фири на бреговете на Делауер. Тухлите, използвани за изграждане на Фири, бяха дошли от пепелищата на Филаделфия, града на братската любов, изпепелен през 2015 година от Новата ера — годината, която отбелязваше края на наричаното от мютите Старо време.
За много от пътниците, присъединили се към конвоя през последните етапи на пътуването, този малък град на брега на реката — сега залят от търговци на едро и дребно, привлечени от предстоящия пазар на роби — беше краят на пътуването и веднага щом тяхното присъствие беше регистрирано от чиновниците на западната врата на града, където се събираше такса, всички побързаха да намерят подслон във вече препълнените ханове.
За Джоди и Келсо дългият преход, започнал със залавянето им от воините на племето М’Кол в северна Небраска, още не беше завършил. Двамата ренегати бяха поети на портата от двойка яки корейски чиновници на работа при доставчика агент, който се радваше на доверието и търговския патронаж на семейство Мин-Орота. Чиновниците с дръпнати очи ги поведоха по многолюдните улици на града до кантората на агента.
През един отворен параван, който служеше и като врата, и като прозорец, Джоди видя оживения пазар за хранителни стоки с тълпи купувачи и продавачи. На сергиите имаше зашеметяващо разнообразие от храна, натрупана на тезгяхи и закачена на куки. Някои продаваха сурови продукти, други готвеха ястия за консумация на място. До ноздрите на Джоди достигна апетитен аромат на яхния, носен от летния ветрец, и тя почувства, че ще припадне от глад.
Един поглед към Келсо й показа, че той е в същото състояние. По пътя ги хранеха достатъчно, но бяха изминали повече от триста мили, откакто бяха напуснали Пи-саба — и то пеша. Преходът ги беше оставил по-мършави и изтощени отпреди — и непрекъснато гладни. Но това бе неизбежно — агентът хранеше и поеше семейството и служителите си и канеше на обяд клиентите си, но не беше от продоволствения бизнес. За него двете дълги кучета бяха просто поредната пратка за експедиране.
Въоръжени с необходимите паспорти за себе си и за робите, двамата чиновници подкараха Джоди и Келсо към ферибота, който прекосяваше извиващата се като змия покрай източния край на града река и продължаваше на юг към открито море.
Докато чакаха на кея, двамата трекери станаха свидетели на вече позната гледка — пристигането на покрита носилка със загадъчната жена с бяла маска и нейните две дребни прислужнички, които като тях се бяха присъединили към конвоя при неговото сформиране в Пи-саба. По средата на пътуването една банда на коне беше нападнала конвоя и бе отвлякла бялата дама и двете прислужнички като част от плячката. Похитителите обаче очевидно бързо се бяха смилили и ги бяха пуснали, защото и трите към края на следващия ден бяха настигнали конвоя в Мидири-тана.
Понеже не знаеха езика на майсторите на желязо, Джоди и Келсо не можеха да разберат какво става — освен онова, което виждаха с очите си. И тъй като, изглежда, никой не можеше да го обясни на бейсик, те трябваше да се досещат какво означава всичко това — и дали има някаква връзка с онова, което бе последвало. Защото яростното нападение от близо сто ронини, в което бяха убити шепа колари и пътници, не беше краят на тревогите и отклоненията от маршрута. Сутринта, след като отвлеченото трио се беше присъединило към конвоя, неговото придвижване отново беше забавено заради откриването на три трупа — един от тях на самурай — на територията на пощенската станция.