Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Три бели превръзки, въоръжени с пръчки, подбраха двамата трекери от джонката и ги отведоха на север през града до един път. Джоди и Келсо, вече без окови, само вързани един за друг с въже около вратовете, вървяха един до друг. Един динк вървеше пред тях, двама други — отзад — ги подкарваха с удари с пръчка винаги, когато не вървяха в крак или започнеха да клюмат; понякога — ако се съдеше по силния им смях — просто за развлечение.
Двамата понасяха стоически всичко. „Само почакайте, приятелчета. Някой ден…“
След бърз преход от тридесет и пет мили стигнаха местоназначението си: Херън Пул, разположен близко до малко земеделско селище на Мара-бара. Ако имаха достъп до картата в пощенската станция, щяха да открият, че са на около двадесет и пет мили на запад от Бостън, на някогашното шосе 20. Районът беше осеян с езера. Най-голямото, което лежеше точно на юг и имаше два острова, беше част от владението на Накане То-Шиба, генералния консул за Ро-дирен и Маса-чуса. По един заобиколен път Клиъруотър беше отнесена до задната врата къщата му.
Докато изминаваха последната миля по прашния път под любопитните погледи на хората, работещи в съседните ниви, Джоди Казан и Дейв Келсо не знаеха нищо за сделката между Мистър Сноу и Яма-Шита за доставка на летящ кон и заговора и контразаговора, които сега бяха в действие. И с изключение на разбирането, че са отделени от другите нарушители, защото можеха да летят, никой не им беше казал къде отиват и защо.
И чак когато и двамата погледнаха почти едновременно нагоре и видяха един планер, чиято форма очевидно беше копие на „Скайхок“, им просветна за какво ще ги използват. Безмоторният самолет, покрит с бяла коприна, оцветена в розово от лъчите на залязващото слънце и с плътен червен кръг на всяко крило, кръжеше почти директно над главите им, след това се спусна рязко и кацна зад сградите отляво на шосето.
Келсо погледна Джоди и вдигна вежди.
— И ти ли мислиш същото като мен?
— Съмнявам се… но адски е сигурно, че не ни домъкнаха чак дотук да метем двора.
— Правилно. Това нещо иска само двигател и двамата с теб можем да се махнем оттук.
Джоди се усмихна.
— Не се пали толкова, Дейв. Ако те имат намерение да ни допуснат близко до тези неща, можеш да си сигурен, че са взели под внимание тази възможност. Те не са идиоти.
— Ние също — каза Келсо.
По едно от онези съвпадения, с които изобилства и животът, и фантазията, Стив също наблюдаваше пускането на планера. Идваше от запад с чанта с поща на гърба — беше хванал шосе 20 в О-сейса — и в момента беше на около три четвърти миля зад Джоди и Келсо. Сърцето му учести ударите си, когато видя планерът да се носи лениво в безоблачното небе и след това да се гмурка към земята. Това беше Херън Пул. Беше стигнал първата си цел.
Видя пред себе си на шосето малка група. Докато стигне оградения със стени двор, пешеходците вече бяха влезли през отворената порта. Той забави крачка и погледна вътре. Имаше няколко постройки, движеха се хора, но нищо интересно и никаква следа, освен факта, че планерът беше кацнал тук. Е, това нямаше значение — нали той щеше да се върне…
Междувременно трябваше да достави поща на генералния консул Накане То-Шиба, чиято официална резиденция беше на няколко мили по-нататък по шосето. Това щеше да е новата му база, докато човекът в черно не изпълзеше от укритието си и не му уредеше обещаната работа в Херън Пул. Тогава щеше да престане да е пощальон. С помощта на безценната връзка розови листа щеше да махне окраската си и да стане най-новият член на малката група ренегати, наети от Кадилак.
„И тогава ще се почне…“
Джоди и Келсо минаха под покрития с керемиди трегер, който пазеше от дъжд високата десет крачки порта, и влязоха в голям двор, в който имаше две чисто нови едноетажни постройки. Като повечето жилища на майсторите на желязо, те бяха построени направо на земята от правоъгълни рамки, прегради с решетки и книжни панели. Покривът беше от застъпващи се дървени шинди, които можеха да се разглобяват — значи това можеше да не са постоянни постройки. Видяха и обичайните спомагателни постройки, каквито бяха виждали в хановете по пътя си: бани, готварни, перални и така нататък, плюс други, по-стари постройки.
Показаха жълтите си карти и ги записаха с обичайната бюрокрация. Мастилото и хартията миришеха приятно, но от начина, по който динките се заеха с работата, беше ясно, че са пришпорени да свършат бързо. След като бяха официално „зачислени“, свалиха лентите на ръкавите им и ги смениха с метален диск за самоличност, завързан за врата. Дребничкият главен чиновник, изправен пред алтернативата да гледа нагоре към носовете им или да остане на мястото си зад високото бюро, не се помръдна, а само размаха предупредително пръст: