Майсторите на желязото

— Защо?

— Заради очите. — Дийр-Хънтър щракна с пръсти към младия железен крак, който беше полял с вода Стив в банята.

Момчето побърза с купа с вода и услужливо му я подаде.

— Заради поведението ти. — Дийр-Хънтър си изплакна ръцете и устата, след това ги избърса с кърпата, преметната през ръката на момчето. — Мъртвешките лица не обичат нахални мюти.

— Знам. — Стив потопи ръцете си и ги избърса. — Някои хора вече ме предупредиха.

Мютът от Сан’Луис — Пърпъл-Рейн12 от племето В’Чензо — изми ръцете си и стана.

Момчето отиде на съседната маса.

Дийр-Хънтър погледна след Пърпъл-Рейн, след това пак насочи вниманието си към Стив.

— Може би ти харесва да живееш с риск. Ако не ти харесва, направи нещо.

Стив стана от масата и започна да облича униформата си — свободен шафрановожълт жакет и панталони и съответна кърпа, която, сгъната според нуждата, се увиваше като превръзка около челото и се завързваше отзад на главата.

Дийр-Хънтър се облече заедно с него.

— М’Кол имат ли много мъже като теб?

— Няколко. — Стив завърза черен пояс около кръста си и си обу обувките. Те бяха с двойно по-дебели подметки, зашити към грубо памучно горнище, и с връзки, които се завързваха около глезена.

— Изненадан съм, че са пуснали такъв като теб тук. Биха направили много по-изгодна сделка с подземните хора. Ако те бяха разменили като едногодишен…

Стив го прекъсна.

— М’Кол не търгуват с подземните хора.

— Може би е време да започнат. Участва ли в битката миналата година? Срещу желязната змия?

— Да. — Стив взе торбата за през рамо, в която беше ценната връзка розови листа. — Откъде знаеш за това?

Дийр-Хънтър се засмя.

— Новината бързо се разчу. Казват, че М’Кол имат носител на буря, повелител, чиято магия разсякла змията наполовина. Много подземни хора били умрели, но техният звяр се спасил, като бълвал бял огън. Говори се също, че Мо-Таун пила много през този ден.

Стив кимна.

— Следващия път ще се справим по-добре. — Той излезе от колибата и тръгна към пощенската станция. Не искаше да се връща към битката между племето М’Кол и ешелона, известен като „Луизианската дама“ — особено след като се беше бил на другата страна.

След няколко минути Дийр-Хънтър и другите пощальони се присъединиха към Стив пред пощенската станция и се наредиха в една линия с почтително наведени очи — така нареченото от Мистър Сноу в беседата при сбогуване „малко смирение“. Като мют от кръвната линия на Ши-Карго, Дийр-Хънтър се беше почувствал длъжен да помоли Стив да намали предизвикателния и презрителен начин, по който гледаше. След три години във въздушната академия, където на курсантите планеристи непрекъснато им беше внушавано, че са най-умните и най-добрите, и където, Стив беше убеден, той бе над всички, това не беше лесно.

В отговор на единичния удар с чук по желязната камбана дребничкият майстор на желязо, завеждащ пощата, и двамата му главни чиновници се появиха и започнаха обичайната проверка — минаваха бавно по редицата и проверяваха дали всеки е подходящо и чисто облечен и дали се държи с желаната степен на уважение.