Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
След като проверката свърши, на пощальоните беше разрешено да седнат на дългата пейка, направена от единичен отрязан труп, поставен на верандата до вратата на пощенската станция. Оттам ги извикваха по четирима да получат запечатани черни чанти за гръб с пощата, която трябваше да доставят.
Дийр-Хънтър беше в първата четворка. Подир малко се появи с издута кожена чанта на гърба. Издърпа кукичките на коланите на раменете си, закачи ги на гърдите си и отиде при Стив да се сбогува.
— Закъде тръгваш?
— Ути-ка — отговори Дийр-Хънтър. — Редовният ми маршрут. Знам го като петте си пръста. — Двамата удариха длани по типичния за воините начин. — Ще се видим, кръвни братко.
— Може би. Пази се.
Дийр-Хънтър се усмихна, после прескочи парапета на верандата и затича по пътя.
Стив беше в третата извикана група. Освен факта, че службата му на пощальон го отвеждаше все по-близко до Херън Пул, като пощенски служител той имаше достъп до подробни карти на Ни-Исан. Във всяка пощенска станция имаше окачено голямо табло с начертана на ръка карта на територията, обслужвана от конкретното депо. Срещу нея имаше друга също толкова голяма карта на света на майсторите на желязо, показваща феодалните владения, главните пътища и мрежата от пощенски станции. Не само това, имената на феодалите и на местата, планинските вериги и реките бяха грижливо изписани на японски и на бейсик.
Тъй като мютите нямаха писменост, Стив трябваше да се преструва, че не може да чете и че се налага да го учат как да произнася и познава името на местоназначението и всички места по маршрута. След това ги повтаряше пред чиновника, отначало нерешително, после с все по-нарастваща увереност, докато динкът не останеше доволен и не му наредеше да тръгва. Тази процедура се повтаряше на всяка пощенска станция и постепенно подобряваше „умението му да чете“, но той се стараеше от време на време да прави грешки, за да не се издаде.
С помощта на фотографската си памет Стив вече имаше ясна картина на страната и знаеше точно в коя част е и в коя посока се движи. Беше разбрал също относителната големина и разположение на всяко владение.
Вместо произволните деления с прави граници на Америка отпреди Холокоста, владенията на майсторите на желязо следваха естествените граници на реките от техния извор до вливането им в други, по-големи реки или в морето. Владението на Яма-Шита единствено се простираше от големите езера на запад до Източно море при устието на река Уда-сона. Там земите на То-Шиба се разделяха на две и северната половина — тясна ивица, която се простираше нагоре по западния бряг на Уда-сона до река Сан-оранса — беше притисната като сандвич между владенията на Яма-Шита и Мин-Орота.
Картите не подсказваха кой кого би подкрепил, ако се стигне до военен сблъсък, но от стратегическа гледна точка земите на Яма-Шита бяха добре разположени. Те не можеха да бъдат обкръжени, а реките и езерата, които съставяха по-голяма част от техните граници, силно ограничаваха броя на точките, от които можеше да се предприеме фронтална атака срещу тях. Не беше чудно, че загадъчният „приятел“ на мъжа в черно беше предпочел тайна операция, която, ако тръгнеше погрешно, можеше да бъде приписана на ренегати трекери и мюти.
Един от чиновниците посочи на Стив картата на областта и едно място на запад от Уда-сона.
— Днес ти отива това място. Сапирина-фида. Разбра?
Стив се поклони.
— Сапирина-фида.
Чиновникът посочи трета карта, която показваше разположението на улиците на Ари-бани.
— Върви една река този път. Взима фери до друга страна. Ние даде паспорт да прекоси. Сега ти покажи къде трябва път върви.
След като си даде вид, че мисли напрегнато, Стив бързо проследи маршрута от пощенската станция до ферибота, после отиде на по-голямата карта и показа с пръст пътя от Олбъни до градския център на Спрингфийлд, Масачузетс, отпреди Холокоста.
Чиновникът изсумтя от задоволство, върна се зад гишето, написа на Стив пропуск за ферибота и му го подаде заедно с пощенската чанта.
Стив взе и двете, почтително се поклони и като държеше очи надолу, направи пет крачки гърбом към вратата, поклони се пак, обърна се наляво и излезе.
„Гадни малки червеи…“
Нагласи пощенската чанта така, че да лежи притисната към лопатките му, махна на останалите пощальони за довиждане и тръгна към ферибота.
Макар и традиционно смятани за заемащи най-ниското стъпало на социалната стълба, пощальоните мюти все пак бяха служители на шогуната. Изхождайки от идеята, че „пощата трябва да пристига навреме“, бакуфу беше издало декрет, според който от пощальоните не се изискваше да се кланят на никого по пътя си, освен на самураи на коне и на покрити носилки, носещи благородници или държавни чиновници от висок ранг. Някои от тях винаги бяха ескортирани от самураи, които лесно можеха да се видят. Беше разумно решение: ако пощальоните бяха длъжни да се хвърлят на земята винаги, когато срещнеха някой социално по-високопоставен, пощенската система щеше да спре да работи.