Сребърни реки

Уолфгар се втурна към края на браздата, заплашително размахал една факла.

Бруенор извади двете си последни бутилки с мазнина, запушени с намазнени парцали, и по лицето му плъзна опасна усмивка.

— Доста зеленичко ми се струва наоколо — смигна той на Дризт, — та не знам дали огънят няма да има нужда от малко помощ.

Земята около възвишението вече гъмжеше от настървени тролове, редиците им непрекъснато набъбваха.

Дризт пръв пристъпи към действие. Стиснал една факла, той се затича към купчините с подпалки, които бяха приготвили, и ги запали. Уолфгар и Риджис го последваха и скоро между тях и прииждащите чудовища запламтяха десетки огньове. Бруенор с всички сили запрати факлата си към редиците на троловете, после запокити и двете бутилки натам, където редиците на чудовищата бяха най-гъсти.

Огромни огнени езици се извиха в нощното небе. Отвъд малкия кръг светлина, който хвърлиха наоколо, земята потъна в още по-плътен мрак. Троловете бяха прекалено много, за да могат просто да се обърнат и да побегнат и огънят сякаш също го знаеше.

Когато някое от чудовищата пламнеше, обезумелият му танц бързо разпръскваше искри и върху другарите му.

Навсякъде из обширните тресавища обитателите на Вечните блата се спираха, смаяни от огромния огнен стълб, който се издигаше все по-високо в небето. Вятърът подхвана писъците на умиращите тролове и ги разнесе на десетки мили.

Четиримата приятели се сгушиха на върха на възвишението, колкото се може по-далеч от убийствената горещина. Известно време тролската плът подхранваше танца на пламъците, после огънят започна да гасне, напластявайки тежка смрад във въздуха. Още едно опожарено парче земя, осеяно с тролски трупове, остана да се чернее във Вечните блата.

Четиримата приготвиха още факли и се приготвиха да побегнат. Дори и след гибелния пожар навсякъде бе пълно с тролове и приятелите знаеха, че без помощта на огъня няма да могат да удържат върха. По настояване на Дризт изчакаха удобен момент и когато редиците на троловете откъм източния склон поизтъняха, четиримата се хвърлиха напред в черната нощ, разпръсквайки нищо неподозиращите си противници. Неколцина от чудовищата бяха обхванати от пламъци.

Стремглаво бягаха те в мрака, през тиня и трънаци, оставили живота си в ръцете на съдбата — единствено късметът им можеше да ги спаси от хищната прегръдка на някое бездънно тресавище. И толкова голяма бе изненадата на троловете, че още дълго никой от тях не се втурна след бегълците.

Ала блатата не закъсняха да отвърнат. Из въздуха заехтяха стонове и крясъци.

Дризт поведе приятелите си. Осланяйки се колкото на острото си зрение, толкова и на инстинкта си, той свиваше ту надясно, ту наляво, натам, откъдето му се струваше, че ще им бъде най-лесно да минат, макар в същото време да гледаше да се движи само на изток. Знаеха, че единственото, от което се боят троловете, е огънят и затова подпалваха всичко по пътя си.

Нощта бавно наближаваше края си, а приятелите все така не срещаха никакво препятствие по своя път, макар тежките стъпки и отвратителните стенания зад тях да бяха все така близо. Скоро започнаха да подозират, че срещу тях действа някаква обща воля — очевидно се откъсваха от преследвачите си, ала въпреки това навсякъде като че ли се появяваха нови и нови тролове, готови да заемат мястото на изостаналите си събратя. Някакво зло витаеше из въздуха, сякаш самите Вечни блата се изправяха срещу тях. Навсякъде бе пълно с тролове, те си оставаха най-непосредствената заплаха, ала приятелите имаха чувството, че дори да успеят да погубят или прогонят всички отвратителни твари, които се криеха из тези земи, това пак щеше да си остане скверно място.