Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
— Мангура бокуоклок — извика Дризт, поставяйки единия си крак на основната опорна точка, а другият.
— На края на скритото оръжие.
Монтолио се усмихна, когато чу вика на елфа, придобивайки увереност от близостта на своя могъщ съюзник. Лъкът му пропя още няколко пъти, но пазителят усещаше, че орките приближават към него в кръг, използвайки гъстите дървета за прикритие. Той изчака още малко, за да ги подразни. После, точно преди да затворят обръча около него, Монтолио хвърли лъка, извади меча си и преряза въжето от своята страна, точно под големия му възел. Здравото въже се разви във въздуха, възелът се захвана за най-ниските клони и щитът на Монтолио, подсилен с едно от заклинанията на Дризт за мрак падна, за да се приземи точно на височината на очакващата го ръка на пазителя. Мракът оказваше малко въздействие върху слепият войн, но неколцината орки, които стигнаха до него, се озоваха в опасно положение. Те се блъскаха и лутаха — един от тях съсече съплеменника си, — докато Монтолио се приближи спокойно към тях и се зае за работа. Само за минута четири орки бяха мъртви или умираха, а петият се обърна и избяга. Но пазителят далеч не беше доволен, той и неговото кълбо мрак ги последваха, търсейки гласове или други звуци, които да го доведат до още врагове. Тогава викът, който бе накарал Монтолио да се усмихне, се разнесе отново.
— Мангура бокуоклок — изкрещя Дризт. — Ела тук, глупав дръвник! — Този път великанът, който се канеше да хвърли скала по посока на Монтолио, чу думите му. Огромното чудовище се поколеба за момент, преценявайки любопитно елфа. Дризт не пропусна тази възможност: — Мангура бокуоклок.
С див вой и тропот, който разтърси земята, великанът издълба дупка в скалната стена и се запъти към Дризт.
— Мангура бокуоклок — отново извика той за всеки случай и се приготви.
Великанът се втурна колкото бързо можеше към него, разпръсквайки ужасените орки, като ядосано блъсна камъка и сопата си едни в други. В тези няколко секунди той успя да избъбри хиляди проклятия срещу Дризт, думи, които той никога нямаше да разбере. Три пъти по-висок от елфа и много по-тежък от него, великанът се надвеси над Дризт и отстрани изглеждаше, че ще го погребе под себе си, докато той най-спокойно си стоеше. Когато се приближи само на две дълги крачки от него, напълно отдаден на своята тайна цел Дризт прехвърли цялата си тежест върху единия си крак. Краят на тежкото копие се стовари в дупката, а върхът му се повдигна нагоре под ъгъл.
Дризт отскочи назад в момента, в който великанът се стовари върху острието. Краят на оръжието и заострените шипове изчезнаха в корема му, преминаха през диафрагмата, през сърцето и дробовете. Металната дръжка се огъна и изглеждаше, че ще се счупи, когато дебелият й край се закопа на повече от един фут в земята. Но копието издържа и великанът спря — мъртъв. Той изпусна скалата и тоягата, протягайки се безпомощно към металната дръжка, но ръцете му вече нямаха сила да я хванат. Огромните очи се изцъклиха, отказвайки да приемат смъртта, ужасени и абсолютно изненадани. Голямата уста се отвори широко и се изкриви, но не успя да поеме дъх, дори за да извика. Дризт също почти извика, но сдържа думите си, преди да ги изрече.
— Изумително — каза той, поглеждайки назад, където Монтолио се биеше, защото онова, което почти щеше да каже бе възхвала на богинята Миелики.
Дризт безпомощно тръсна глава и се усмихна, изумен от невероятните схващания на своя не толкова сляп другар.
С тези мисли в ума и със съзнанието за правдивост в сърцето си Дризт хвана дръжката и разряза гърлото на великана с двете си оръжия. Продължи, стъпил върху раменете и главата му и после скочи към група наблюдаващи го орки, които веднага се разбягаха.
Вида на великана, техният мъчител, треперещ и издъхващ, бе поуспокоил орките, но когато това тъмнокожо чудовище с див блясък в очите ги нападна, те единодушно се втурнаха да бягат. Нападението на Дризт достигна последните двама и той ги съсече.
На двадесет фута вляво от елфа едно кълбо от мрак се свлече от дърветата, повличайки със себе си дузина объркани орки. Те знаеха, че да паднеш в тази непроницаема сфера означаваше да попаднеш в обсега на слепия отшелник и да умреш.