Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Двамата орки и трима уорги, всичка останали от факлоносците, се прегрупираха и се спуснаха тихо към източния край на долината. Ако успееха да се промъкнат зад врага, смятаха, че битката все още може да се спечели. Най-отдалечения в южна посока орк дори не видя връхлитащата го черна сянка. Гуенивар скочи и нападна, уверена, че той повече няма да се изправи. Сега беше ред на уорга. Реагиращ по-бързо от орка, той се завъртя с лице към пантерата, с оголени зъби и щракащи челюсти. Гуенивар изръмжа, отдръпвайки се малко от него. Могъщите челюсти се редуваха с удари от лапата й. Уоргът не можеше да отвърне със същата бързина. Той се мяташе от страна на страна, но челюстите му винаги изоставаха, за да успеят да заловят лапата на пантерата. Само след пет замахвания, уоргът беше победен. Едното му око бе завинаги затворено, езикът му, наполовина разкъсан, висеше от устата и горната му челюст вече не беше на една линия с долната. Само наличието и на други цели го спаси от Гуенивар, защото когато се обърна и побягна откъдето беше дошъл, тя видя по-близка плячка и не го последва.
Дризт и Монтолио бяха изтласкали повечето от нападателите обратно зад каменната стена.
— Черна магия! — достигна до двамата общия вик на орките, а гласовете им звучаха отчаяно. Свирчо и другите бухали се хвърляха към тях с нарастваща ярост, пляскайки с криле неочаквано пред лицата им и пробождайки ги с човки или нокти, а после отново се издигаха в небето.
Поредният орк откри един от капаните, докато се опитваше да избяга. Той падна, крещейки и виейки, а стенанията му всяха ужас сред останалите.
— Не! — извика невярващо Роди МакГристъл. — Ти остави двамата да победят цялата ти войска! — Свирепият поглед на Граул се спря на якия мъж. — Можем да ги върнем! — добави той. — Ако те видят, войните ти ще се върнат в битката.
Преценката на планинеца не беше неоснователна. Ако в този момент Граул и Роди се бяха присъединили към разпръснатата войска, оцелелите орки, които бяха повече от 50, можеха да се прегрупират. А Дризт и Монтолио щяха да се окажат наистина в трудно положение, тъй като по-голямата част от капаните им бяха вече употребени. Но оркският крал беше забелязал на север още един потенциален проблем и реши, въпреки протестите на Роди, че старият мъж и мрачният елф просто не си струват усилието. Повечето от орките на бойното поле чуха най-новата опасност още преди да са я видели, защото Бластър и приятелите му бяха доста шумни. Най-голямото препятствие, което мечките срещнаха докато се врязваха в редиците им беше да намерят само една цел сред лудия им бяг. Те удряха орките, докато преминаваха край тях, после ги преследваха в горичката и отвъд нея, по целия път обратно към дупките им край реката. Беше усилен лов. Въздухът бе наситен с енергия и възбуда, а колко много обичаха да убиват орки игривите мечки!
Цялата орда от блъскащи се тела се струпа край падналия куиклинг. Когато Тифанис се събуди, откри, че е единственият останал жив на напоеното с кръв поле. Ръмженето и виковете идваха откъм запад, бягащата група и звуците от битката все още звучаха в долината на пазителя. Тифанис знаеше, че неговото участие в битката, колкото и минимално да беше, е приключило. Страшна болка плъзна по крака му, по-силна отколкото някога бе изпитвал. Погледна надолу към раздробения си крайник и за свой ужас разбра, че единственият начин да излезе от капана е да довърши страховития разрез и да загуби крака и всичките си пет пръста. Не беше трудно — той висеше само на тънко парче кожа — и Тифанис не се поколеба от страх, че елфът ще дойде всеки момент и ще го намери.
Елфидът потуши писъка си, превърза раната с парче от ризата си, после тръгна бавно към дърветата.
Оркът пълзеше мълчаливо, доволен от звуците на боя между пантерата и уорга, които го прикриваха. Изглеждаше, че другарите му бяха преследвани от група мечки. Сега те искаха единствено да намерят път навън, но това не беше лесно сред гъстите заплетени борови клони. Когато излезе на открит терен, той стъпи на някакви сухи листа и замръзна при разнеслия се пукот. Оркът се вгледа наляво, после бавно обърна глава надясно. Изведнъж, той скочи и се обърна, очаквайки атака откъм гърба. Но доколкото можеше да прецени теренът беше чист и освен рева на пантерата в далечината и скимтенето на уорга цареше тишина. Оркът изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново затърси пътеката. Спря внезапно и инстинктивно и хвърли още един поглед назад. Тъмна форма се наведе от клоните точно над главата му и сребърната светкавица го порази, преди да успее да реагира. Извивката на ятагана беше идеална, за да се спусне под брадичката на орка и да потъне в гърлото му.