Убежище
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убежище». Краткое содержание книги:
Бягайки от своите събратя, младият мрачен елф намира своето убежище в свят, много по-различен от този, в който се е родил.
Не след дълго започва да разбира неговите обитатели.
Приемането му сред тях се оказва бавно и мъчително, но не и невъзможно.
Със силата на волята и огромното си желание за промяна в живота си Дризт До’Урден все пак успява да намери нов дом и приятели на земята.
„Убежище е най-добрата книга, публикувана от TSR от дълго време насам“
Тогава един от орките се натъкна на мрежата на Монтолио. Той се спъна във въжето, падна с лице върху нея, после се издигна във въздуха, а един от другарите му се хвана до него. Никой от тях дори не можеше да си представи колко по-добро бе положението им от това на останалите зад тях и особено на орка, който неочаквано се натъкна на въжето с ножовете. Когато дърветата се изправиха, същото направи и този дяволски капан, повличайки създанието и издигайки го във въздуха за крака. Но и на орките, които не бяха попаднали в другите капани, не им провървя. Заплетените клони, въоръжени с остри борови иглички, поразиха всички, изпращайки няколко на заслужено пътуване, а останалите издраскаха и объркаха.
Имаше и нещо още по-лошо за орките — Монтолио използваше звука от освободените дървета като ориентира, за да се прицелва. Стрела след стрела изсвистяваха в точната посока и повечето достигаха целта си. Един орк издигна копието си, за да го хвърли, после получи стрела в лицето и друга стрела в гърдите. Друго чудовище се обърна и побягна с писъци:
— Черна магия!
За онези, които прекосяваха каменната стена, изглеждаше, че бягащият орк лети, а краката му се движат над земята. Когато той достигна насипа, поразените му другари видяха, че от гърдите му все още потрепва пронизалата го през гърба стрела.
Дризт, който все още стоеше на тънкия прът, нямаше време да се удивлява на ефективното изпълнение на добре съставения от Монтолио план. На запад великанът отново се раздвижваше, а в другата посока двама ездачи на уорги се бяха окопитили достатъчно, за да възобновят атаката си с високо вдигнати факли.
Обръчът от озъбени уорги се стесняваше. Гуенивар вече можеше да подуши вонящия им дъх. Пантерата не се надяваше да разкъса плътната редица, нито пък можеше да ги прескочи достатъчно бързо, за да избяга. Тя намери друг начин. Задните й лапи стъпкаха все още потрепващото тяло на Кароак и пантерата се изтласка право нагоре, на повече от шест метра във въздуха. Гуенивар хвана най-ниския клон на явора с дългите си нокти, закачи се и се издърпа върху него. После изчезна сред клоните, оставяйки обърканата глутница да вие и ядосано да ръмжи.
Гуенивар бързо се появи отново, но извън техния кръг и отново на земята, и глутницата поднови преследването. Пантерата бе опознала терена достатъчно добре през последните няколко седмици и сега знаеше точно къде да заведе вълците.
Пробягаха гребена на хълма, а тъмната и мрачна празнота остана вляво от тях. Гуенивар забеляза големите речни камъни и няколко пречупени дървета край тях. Пантерата не можеше да види отвъдния край на бездната и трябваше да се довери изцяло на паметта си. Невероятно бърза, Гуенивар неочаквано се завъртя, скочи в нощта, приземи се леко на широката пътека и забърза към долината. Уоргите трябваше да направят дълъг скок — твърде дълъг за повечето от тях — или голяма обиколка, ако искаха да я последват.
Те се промъкваха, душейки и драскайки земята. Един се престраши и се изправи, за да скочи, но в него се заби стрела и провали намеренията му.
Уоргите не бяха глупави създания и вида на стрелата ги обърна в отбрана. Дъждът от стрели, който Келиндил и неговите събратя изпратиха срещу тях, беше повече, отколкото очакваха. Наоколо свистяха дузини стрели, поразявайки уоргите по местата им. Само няколко от тях успяха да избягат и бързо се пръснаха във всички посоки.
Дризт призова друго от уменията си, за да спре факлоносците. Магически огън безвредни танцуващи пламъци, се появиха неочаквано пред тях, пълзейки по дървените инструменти, и облизвайки ръцете им. Те не можеха да ги изгорят — не бяха дори топли — но когато орките видяха пламъците да обхващат крайниците им, изгубиха самообладание.
Един от тях хвърли факлата си надалеч и рязкото движение му струва равновесието. Факлата падна в тревата и уоргът се обърна като му се озъби объркано. Другият орк просто пусна факлата, която падна върху главата на вълка. Искри и пламъци изригнаха от дебелата козина на уорга, изгаряйки очите и ушите му, което накара звяра да полудее. Той се втурна в стремителен бяг, измъквайки се изпод изумения орк. Оркът се заклатушка на краката си, замаян и натъртен, протегнал ръце встрани, сякаш се извиняваше. Но изгореният уорг не желаеше да чуе извиненията му. Той скочи и затвори мощните си челюсти около главата на орка.
Дризт не видя нищо от това. Елфът само можеше да се надява, че номерът му е свършил работа, защото докато правеше заклинанието, той освободи опората на арбалета и остави пречупения клон да го спусне бавно на земята. Два орка, които най-сетне видяха някаква цел, се втурнаха към елфа, след като се приземи, но в момента, в който ръцете му се освободиха от клона, в тях вече блеснаха неговите ятагани. Без да забележат това, орките стигнаха до него, а Дризт изби оръжията им и ги съсече. Елфът се приготви за по-разпръсната отбрана, докато си проправяше път към мястото, което бе избрал. Зловеща усмивка озари лицето му, когато най-накрая усети металната дръжка под краката си. Припомни си великана в Малдобар, който бе изклал беззащитното семейство и се успокои, че сега ще убие друг от неговата зла раса.