Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Сеч живееше също в крайна възбуда. Още вечерта на пристигането той се настани в долното отделение на кухненския бюфет и бе невъзможно да го изместят оттам. Ден и нощ лежеше неподвижен, само се обръщаше сегиз-тогиз с глухо ръмжене.
Но щом настъпваше нощта, ставаше, довличаше се до градинската врата, като се блъскаше в стените; прекарваше навън няколко минути, връщаше се, клякаше на задните си крака пред още топлата печка и щом двете му господарки отидеха да си легнат, почваше да вие.
По цяла нощ виеше така със стенещ, жален вой, спираше понякога за известно време и пак подемаше още по-пронизително. Вързаха го в една бъчвичка пред къщата. Сега пък виеше под прозорците. Сложиха го пак в кухнята, беше недъгав и щеше скоро да умре.
Жана загуби съня си; тя чуваше как старият пес вие и драще безспир. Като че ли се мъчеше да се ориентира в новото жилище, разбирайки, че не е у дома си.
Нищо не можеше да го успокои. През деня дремеше, сякаш угасналият му взор и съзнанието за неговата недъгавост му пречеха да се движи, докато се движат и живеят другите същества, но щом паднеше здрач, почваше да броди без отдих, сякаш само в тъмнината, когато всички са като слепи, той се осмеляваше да живее и да се движи.
Една сутрин го намериха мъртъв. Изпитаха голямо облекчение.
Зимата наближаваше. Жана бе в плен на непобедимо отчаяние, на остра болка, раздираща душата, на някаква мрачна, подтискаща печал.
Никакво развлечение не прекъсваше скуката. Никой не се интересуваше от нея. Широкият друм пред вратата се простираше наляво и надясно почти винаги пуст. От време на време изтрополяваше каручка, карана от червендалест мъж с издута от вятъра блуза, подобна на син балон. Понякога бавно минаваше волска кола или пък се виждаха в далечината двама приближаващи се селяни — мъж и жена, съвсем малки на хоризонта. После те нарастваха, а отминеха ли къщата, пак се смаляваха, ставаха малки като буболечки, ей там, съвсем на края на бялата ивица, която се проточваше, докъдето поглед стига, и ту се изкачваше, ту слизаше ведно с гънките на вълнообразния терен.
Когато поникна трева, едно момиченце в къса рокличка започна да минава всяка сутрин пред оградата, подкарало две мършави крави — пасеше ги край пътя. Вечер то се връщаше със същата ленива походка, като всеки десет минути правеше по една крачка зад добичетата.
Жана сънуваше всяка нощ, че все още живее в „Тополите“. Тя се виждаше отново там, както някога, с баща си и маминка, а понякога дори и с леля Лизон. Изживяваше повторно в сънищата си забравени, безвъзвратно минали неща, въобразяваше си, че поддържа госпожа Аделаид в разходките й по нейната алея. След всяко пробуждане потъваше в сълзи.
Неотстъпно мислеше за Пол. „Къде ли е той? Как ли е сега? Мисли ли понякога за мен?“ — питаше се тя. Когато се разхождаше бавно по неравния път между двата чифлика, тя предъвкваше всички най-мъчителни мисли. Страдаше най-вече от нестихваща ревност към непознатата жена, отнела сина й. Само тази ненавист я задържаше и й пречеше да направи постъпки, да го потърси, да стигне до него. Струваше й се, че вижда метресата, права пред вратата, да я пита: „Какво търсите тук, госпожо?“ Майчината й гордост се бунтуваше от възможността за подобна среща. Надменната гордост на жена, останала винаги непорочна, неопетнена, без слабости, още повече я ожесточаваше срещу всички прояви на малодушие у хората, станали роби на долна плътска страст, която осквернява дори сърцата. Тя се отвращаваше от човечеството, когато мислеше за нечистите тайни на плътта, за унизителните ласки, за всички отгатнати от нея потайности, които обясняват неразривността на някои любовни връзки.
Мина пролетта, мина и лятото.
Но когато отново настъпи есента с продължителните си дъждове, сиво небе и мрачни облаци, тя се почувствува тъй уморена от живота, че се реши да направи грамадно усилие, за да си възвърне Пол.
Страстта на младия мъж навярно бе поохладняла вече.
И тя му написа отчаяно писмо:
„Мило мое дете, заклевам те да се върнеш при мене. Помисли, че съм стара и болна, през цялата година съвсем сама с една прислужница. Сега живея в малка къщичка до шосето. Много е тъжно. Но ако ти си тук, всичко би се променило за мене. Само теб имам на този свят, а цели седем години не съм те виждала. Никога не ще узнаеш колко бях злочеста и колко разчитах на теб. Ти бе мой живот, мой блян, единствена надежда, едничка обич, а те няма, изостави ме.