Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Да — съгласих се аз. Че беше хубаво, хубаво беше, само че Таня изглеждаше притеснена. Вгледах се в нея. Щом долови заинтересованите ми погледи, приятелката ми тежко въздъхна и каза:
— Вова ме тревожи.
— Мадама ли си е хванал? — учудих се аз.
— Не е там работата. Много се е разпасал. Май че ме шантажира по много глупав начин, но такава тенденция се очертава ясно… ще трябва да му изпеем песента.
Закашлях се и погледнах Таня.
— Но нали го обичаш?
— Обичам го, разбира се. Но, честно казано, теб обичам повече. Е, естествено и себе си… След смъртта на Ленчика Вова започна да се държи много нагло. Представи си какво ще стане, ако Лома разбере в какъв вид те е заварил в момента на трагичното произшествие. — Аз потръпнах. — Виждаш ли? — кимна Таня.
— Кого ще му изпратим? Нямаме нужда от излишни приказки…
— Сама ще се оправя с него, на семейни начала.
— Да не си мръднала? — изненадах се аз.
— Е, за това време се понаучих на някои неща… И още нещо. Престани да гълташ хапчета и роди дете на Лома. Той все поглежда с нескрита тъга към чуждите деца. Няма защо да комплексираш човека. Разбра ли?
— Остави ме на мира — махнах с ръка аз, но се замислих.
След три дни колата, в която беше Вова, се взриви във въздуха точно под прозорците на Таня. Всъщност нямаше какво да се погребва, но Таня не беше стипца и церемонията, която му направи, беше тържествена, дори бих казала, с известен шик. Хорът пееше „Вечная памят…“, а Таня се крепеше на ръцете, които я държаха за лактите. И напираше към любимия си, когото тъй и не успяха да съберат.
Гибелта на Вова беше възприета като злобно нападение на победените конкуренти. Лома повече й се изненада, отколкото да се развълнува от нея, а пък в милицията отнесоха цялата тази работа към бандитските разчиствания на сметки.
— Като че ли предчувстваше — нареждаше Таня на връщане от гробището. — Напоследък изобщо не се карахме и той все ми викаше Танюшка, та Танюшка… И ето, ох, боже мой. А пък когато излизаше, ме погледна и каза „до скоро“. Усмихна се ей така, малко особено, махна ми с ръка и тръгна… — Стонът на Таня премина в ридания, аз също избърсах очи, състрадателният Костя прегърна Таня и стисна нежната й длан, а тя доверчиво се облегна на него. От известно време те се отнасяха един към друг с видима нежност, от което следваше, че Вова бе умрял съвсем навреме, пък и според Таня Костя също трябваше да бъде държан под око. „Прекалено умен е“ — казваше неодобрително тя по негов адрес. Завидях на чуждото щастие и се притиснах до мъжа си.
Лома вечеряше и ми съобщаваше последните новини.
— Зверчето се оплаква от жена си. — Така той премина, тъй да се каже, от политическите към битовите вести.
— И защо така? — проявих интерес към това съобщение. Зверчето се бе обзавело с този идиотски прякор заради фамилията си Зверев, но тъй като изобщо не приличаше на звяр, тъй си и ходеше до ден-днешен като Зверче. Впрочем той беше много свястно момче и аз се отнасях към него добре.
— Казва, че го побъркала. Записала хлапето в музикално училище, а сега иска да го даде и в английско. А пък там има някакъв конкурс, изпити или нещо такова, с една дума — тормози момчето. А Зверчето се ядосва, за какво му е, вика, на един мъж музика, че на това отгоре и английски, ние и с руския едва се оправяме, а пък си живеем добре.
— А ти какво му каза? — заинтересувах се аз.
— Викам му, защо ти трябва да се разправяш с жена си. Щом иска хлапето да учи в това училище, иди там, плати каквото трябва и нека да си учи, а жена ти ще се успокои.
— Между другото жената на Зверчето постъпва умно — казах замислено аз.
— Ами? — наостри уши Лома. — Защо мислиш така?
— Защото синът й трябва да учи, за да стане човек.
— Това е така, разбира се — съгласи се Лома. — Вместо да се кара с жена си, да иде сам…
— Няма да стане — завъртях глава. — Учила съм в това училище и зная за какво става дума. Там няма да вземат просто ей така пари от него. Важни са познанствата както и това от какво семейство е детето. Това е привилегировано училище, винаги е било такова и такова ще си остане: педагози, лекари и началства от всякакви рангове пращат децата си там.
Лома се намръщи и дори остави вилицата си, което означаваше, че му е станало много обидно.
— А ние да не сме по-долу от тях? Значи хлапето на Зверчето няма да може да иде там?
— Може. Една моя приятелка е завеждащ учебната част в това училище, ще го уредим. Остави ми телефона му, ще се обадя на жена му и ще си поговоря с нея.