Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Жрецът потвърди с кимване думите ми и прибави:
— Точно така, Истафра. Този чужденец е по-силен от мене, затова е най-добре да му се подчиниш. Но когато се избавиш от него, ще можеш да се върнеш в храма, а аз ще потвърдя, че те е отвлякъл насила. Тъй че, направи ми услуга, тръгни с него и се помъчи да му отровиш живота. Издевателствай над него, обиждай го, за да може да усети на гърба си последствията от безумната си постъпка. Струва ми се, че точно това е замисълът на богинята.
Арсиное, все още сънена, отвърна объркано:
— Но аз не искам да тръгвам с него, никога не съм му обещавала нищо. Дори не знам какво да облека…
Нетърпелив, аз я прекъснах и казах, че тя трябва да тръгне с мен съвсем гола, защото така бях обещал на жреца. Тя не бива да взима нищо със себе си, нищо, което принадлежи на богинята. Нямах нужда от нещата й. В моите очи бялата кожа на Арсиное беше най-прекрасната й одежда дотогава, докато можех да й купя достойни за нея дрехи.
Когато й обясних всичко това, тя като че ли хареса мисълта за чудесните дрехи, които се канех да й купя, и дори каза, че чадърчето, което й бях подарил, ще вземе със себе си, тъй като то не е притежание на богинята. Но, добави Арсиное, от къде на къде ще тръгва с мен. Да не би да мисля, че е малко глупаво момиче, готово да се хвърли на шията на всеки срещнат?
Обхвана ме крайно нетърпение:
— Както искаш — казах. — Само че, знай, нищо не ми струва да те ударя по главата, да те метна на рамото си и да те изведа оттук. Жалко все пак, не бих искал да ти причинявам болка.
Моите думи я накараха да се стресне и тя се отдръпна от нас, като че ли искаше да размисли. През това време жрецът ми връчи чаша и кремъчен нож и каза:
— И така, трябва да приемеш посвещение!
— Да приема посвещение? — попитах аз. — Какво имаш предвид?
— Приеми посвещение в името на богинята — отвърна той нетърпеливо. — Длъжен си да се свържеш навеки с Афродита. Това е най-малкото, което трябва да направиш, независимо дали си смъртен или не.
Аз не отговорих нищо и той реши, че ми е непонятен предстоящият ритуал. Започна сърдито да ми обяснява:
— Вземи ножа на богинята и направи малка рана на бедрото си. Ножът е толкова древен, колкото и изворът. Постави чашата, която е направена от дървото на богинята, под раната. Докато кръвта капе, трябва да повториш някои слова след мен. Това е всичко.
— Но, добри човече, изобщо нямам намерение да се обричам на Афродита. Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова. Това би трябвало да е достатъчно за богинята, а като дар от нея аз взимам със себе си тази жена.
Жрецът ме гледаше удивено, без да може да повярва на собствените си уши. След това устните му затрепериха от гняв, той прошепна нещо и рухна на пода, като изпусна ножа и чашата от ръцете си. Уплаших се, че е получил удар, но бързах прекалено и не можех да остана, за да му помогна.
Арсиное ме гледаше с широко отворени очи. Искаше ми се да взема за спомен древния нож и чашата, но се въздържах, дори накарах Арсиное да се завърти пред мен, за да се убедя, че не взима нищо със себе си. Опипах и косата й и самото съприкосновение с нея ме накара да потръпна от блаженство. После завих Арсиное с наметката си и я поведох със себе си. Тя мълчаливо ми се подчини, но когато се качихме по стълбите й казах:
— Ако викнеш, ще те ударя по главата.
Тя кимна с разбиране и продължи да мълчи. Спотайвайки се, прекосихме тъмния двор и се изкатерихме по дървената стълба на стената. Спуснахме се от другата страна по клиновете. Аз слизах първи и й помагах да поставя стъпалата си върху тях, докато не се озовахме на земята, след което вадех клиновете, за да не може жрецът да се досети как бях влязъл в храма. Сложих ръка на рамото й и с туптящо сърце я отведох в дома, в който бяхме отседнали. Тя не каза нито дума.
7.
Но щом се озовахме в къщата, поведението й се промени коренно. Тя изрева като звяр и изплю от устата си някои дребни скъпоценности, пръстени и златни игли за коса. Започна да ми нанася удари с юмруци където свари. Дращеше ме и оставяше кървави следи по кожата ми. Всичко това продължи доста дълго, преди да съобразя да се защитя. Тя ме нарече с всички обидни думи на гръцки език, които знаеше, а след като запасът й от гръцки думи свърши, започна да ме ругае на финикийски. За щастие не разбирах всичко, което казваше. Не ми даде възможност изобщо да продумам дори дума и да я упрекна за това, че беше откраднала предмети от храма, принадлежащи на Афродита. Едвам успях да я усмиря и да я накарам да замълчи.