Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Гледах я, докато ми говореше с такова дълбоко убеждение, и чувствах, че ме обхваща надежда. Аз сам ще спечеля Арсиное! Силата ми се таи в самия мен, тъй като мълнията ме е благословила и това явно е единственото посвещение в живота ми.
Тя разбра какво си мисля и лицето й се проясни, а цялата й фигура заблестя в ярка светлина.
— Време е да тръгваш, Турмс… мой Турмс.
Отново бях сам до извора на Афродита. Докоснах с нозе мраморната настилка. Плочите бяха студени. Въздъхнах дълбоко и разбрах, че съм жив, че не съм загубил разсъдъка си и че всичко това не е било само сън.
В нощната тишина, под обсипаното със звезди небе, под оскъдната светлина на новата луна, седях до древния извор на златокъдрата, съвсем изтощен от преживяното, и не помръднах, когато дочух скърцането на врата и видях светлина. Жрецът на храма бе излязъл от дома си и вървеше към мен с финикийски фенер в ръката. Той ме освети, докосна лицето ми и попита строго:
— Как си попаднал тук и защо ме разбуди посред нощ, проклет пришълец?
Появата му беше достатъчна, за да почувствам отровата на богинята в кръвта си. Отново ме обзе страст, подобна на нажежено желязо.
— Дойдох тук, за да се срещна с нея — отвърнах аз, — с жрицата, която се появява в храма и внушава на глупците, че виждат самата богиня.
— Какво искаш от нея? — попита жрецът и дълбока бръчка набразди челото му. Но аз не се трогнах ни най-малко.
— Искам тя да бъде моя — заявих аз. — Богинята отрови кръвта ми, тъй че не мога да се откажа от тази жена.
Жрецът се вгледа в мен, изведнъж се стресна и фенерът в ръката му затрепери.
— Оскърбяваш боговете, пришълецо! — каза той. — Може би трябва да извикам слугите да те изгонят. Имай предвид, че мога да поискам и смъртта ти заради светотатство.
— Повикай когото желаеш — изсъсках аз. — Все ми е едно дали ще ме убият. А твоят храм ще се прослави с това!
Той размахваше светилника, докато размишляваше, и най-накрая каза:
— Да отидем в храма.
— За нищо друго и не мечтая — отвърнах.
Той тръгна пред мен. Нощта беше тиха, дори пламъчето във фенера не потрепваше. Треперех от студ, но не обръщах внимание, тъй като мислех единствено за Арсиное. Когато се озовахме в храма, жрецът сложи светилника на празния пиедестал сред залата и седна на стол с крака от кована мед.
— Какво искаш? — повтори въпроса си той.
— Искам тази жена, макар да не зная как е името й — отвърнах спокойно аз. — Тази, чието лице се променя. Сам я нарекох Арсиное, понеже така ми хареса.
— Ти си пил прекалено много от скитското вино — каза той. — Иди си и се наспи добре. Като поотрезнееш, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка. Може би ще ти простя.
— Слушай, старче — не се въздържах аз, — все едно ще получа това, което искам. С помощта на богинята или без нейната помощ — безразлично ми е.
Дълбоки бръчки пак прорязаха челото на жреца. Очите му блестяха гневно под светлината на финикийския светилник.
— Точно тази нощ ли я искаш? — тихо попита той. — Може би ще успея да измисля нещо, ако си достатъчно богат и умееш да пазиш тайни. Добре, да се договорим. Аз съм стар човек и не искам да се карам с теб. Богинята ти е замътила мислите, тъй че не владееш постъпките си. Колко можеш да предложиш?
— За една нощ? — попитах аз. — Нищо! Една нощ мога да си купя винаги. Не, старче, ти не ме разбра. Искам тази жена завинаги. Имам намерение да я отвлека, за да живея с нея до смъртта си.
Жрецът изгуби търпение, скочи и възкликна:
— Ти сам не знаеш какво говориш, безумецо! Може би смъртта те чака много по-рано, отколкото си мислиш!
— Не се сърди напразно — засмях се. — Хабиш си само силите. По-добре се вгледай в мен внимателно и тогава може би ще разбереш, че не се шегувам.
Той вдигна ръка, сякаш да ме прокълне, зениците му се разшириха, очите му станаха огромни като блюда. Ако бях обикновен човек, щях да се уплаша, но аз издържах погледа му с усмивка. Изведнъж той посочи към пода и извика:
— Пришълецо, виж — змия!