Кралица на кошмара

– Твое или нейно?

– Мое.

Взирам се в замръзналото лице и си спомням как ме гонеше, как пълзеше по пода, как стомахът му се влачеше, а краката му ритаха безпомощно. Една пукнатина се образува в стъклото.

– Не се страхувай – казва Джестин. – Той е просто плашило, както каза. Твоето плашило.

Пукнатината е тънка като косъм, но става все по-дълга. Докато гледам, пълзи нагоре и разцепва стъклото над окървавената му риза като светкавица.

– Съсредоточи се – изсъсква Джестин. – Преди да си го освободил от скалата.

– Не мога – казвам. – Не знам какво искаш да кажеш. Просто да се махаме. Трябва да се движим.

Тръгвам. Движа натежалите си крака толкова бързо, колкото ми е възможно. Свивам зад ъгъл и после зад друг. Имам чувството, че бягам, а това е глупаво. Последното, което ни трябва, е да се загубим. Последното, което ни трябва, е да не обърнем внимание как пътеката ни се е превърнала в пещера. Краката ми забавят ход. Зад нас не се чуват звуци. Питър Карвър не се влачи по стъпките ни. Кой знае, може сам да съм си измислил тази пукнатина в скалата.

– Не мисля, че нещо се случи – казвам, но тя не отговаря. – Джестин?

Оглеждам се. Няма я. Без да мисля, тръгвам обратно. Не трябваше да тичам. Оставих я при Карвър, сякаш тя трябва да се оправя с това. Какво, по дяволите, ми става?

– Джестин! – викам я и ми се ще гласът ми да отеква в скалите, а не да заглъхва.

Не се връща никакъв звук, нито ехо от моето извикване, нито от нейно. Завивам зад ъгъл, после зад още един. Няма я. Няма го и Питър Карвър. И двамата са изчезнали.

– Тук беше – казвам. На кого?

Наистина беше тук. Просто връщането по обратния път не проработи. Нито една от стените не изглежда по същия начин, както когато минах за пръв път.

– Джестин!

Нищо. Защо не ми каза да не се разделяме? Защо не ме последва? Боли ме стомахът. Слагам ръка на него и усещам нещо топло и мокро. Раната се отваря.

Не ми трябва това. Нали го оставих назад. Трябва да се концентрирам. Да намеря Анна и Джестин.

Поемам дълбоко дъх няколко пъти и тениската ми е суха. Вятър брули бузите ми, първото подобно усещане, откакто съм тук. С него идва и звук. Маниакално момичешко кикотене, което изобщо не прилича на Джестин или на Анна. Мразя това място. Дори вятърът е откачил. Зад мен изтрополяват стъпки, но когато се обръщам, там няма нищо. Какво правя тук? Сякаш не мога да си спомня. Рамото ми се блъска в нещо твърдо, облегнал съм се на скалата. Когато вятърът пак донася смеха, затварям очи, докато усещам косата ѝ по бузата си.

Наполовина е потънала в стената. Очите ѝ са обезкървени, но много прилича на Кайт Хект.

– Емили Данагър – прошепвам.

Тя се усмихва без настроение и се разтапя в скалата. Когато изчезва, чувам стъпките ѝ зад мен, тича, все по-близо е. Затичвам се напред, залитайки. Блъскам се в скални образувания, които приличат на гръбначни стълбове на вкаменелости, и се препъвам в камъни, които се появяват, за да се спъна в тях. Това е просто още едно плашило, казвам си, но не знам колко дълго съм бягал, преди кикотът във вятъра да изчезне и да се появи един дрезгав, неразбираем тътен. Толкова много искам да закрия ушите си с ръце, че първоначално не забелязвам какво още се носи по вятъра: силна миризма на сладникав дим. Същият дим, който ме удряше в лицето, когато се будех в леглото си миналата есен. Същият дим, който баща ми е помирисал, преди да умре. Това е обиаманът. Той е тук. Той е близо.