Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Винаги зависи от него – поправя ме тя. – Винаги е за негово удоволствие.
Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.
– Какво стана? – питам аз. – Как така те победи?
Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.
– Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до безкрай.
Очите ѝ разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът ѝ се изостря.
– Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.
– Съжалявам, Анна – казвам, но думите ми се изтъркулват по нея.
Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.
– Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива – усмихва се. – Мисля, че съм забравила какво представлява светът.
– Ще си спомниш.
Тя клати глава.
– Той няма да ме пусне.
Държи се странно. Не се връзва с характера ѝ; главата ѝ остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.
Дърпам я нежно с мен.
– Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…
Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.
– Кас.
Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.
– Какво си направил? – пита тя.
Притиска с ръка стомаха ми.
– Не го мисли. Просто трябва да намерим Джестин и после да се махнем оттук.
Нещо почуква по рамото ми. Когато се обръщам, виждам Джестин, която изглежда по-доволна от себе си от всякога.
Кожата по пръстите и кокалчетата на ръцете ѝ е разранена. По бузите и челото ѝ е размазана кръв, като индианец, тръгнал на война, сигурно от това, че се е бърсала с разкървавените си ръце.
– Къде беше? – питам. – Какво стана?
– Решавах ни проблемите – казва тя и пъха ръка в джоба си.
От това движение я заболява и тя прави гримаса, но когато вади ръката си, лицето ѝ засиява. Разтваря пръсти и виждам блестящи късчета сребро в дланта ѝ.
– И двата ми джоба са пълни – казва тя. – Намерих жила. На метала. Същият метал, който е в острието на Биодаг Ду.
Прибира ги пак, скрива ги в джоба си. Два пълни джоба. Предостатъчно, за да може орденът да изкове нова кама. Нещо в мен затрептява, едно тихо, ревниво ръмжене.
– Сега орденът ще си има верния си воин. Ще оставят теб и твоята кама на мира.
Ще ми се да кажа, че не бих разчитал, но тя кима към тениската ми.
– Раната ти се е показала. Усещам и моята. Мисля, че това е моментът да си ходим.
Погледът ѝ се отмества към Анна и двете се гледат спокойно. Джестин се ухилва.
– Прилича си със снимката.
Обгръщам Анна с ръка отново.
– Хайде просто да се махаме оттук.
– Не – казва Анна.
Когато проговаря, обиаманът изревава, пискливо, механическо стържене, което ехти отвсякъде, сякаш е точно над нас или под нас.
Джестин прикляка и вади къс нож и нещо, което прилича на длето. И двете са нащърбени. Сигурно ги е използвала, за да извади метала от скалата.
– Това пък какво е? – пита тя, готова за бой с подръчни материали.
– Обиаманът – обяснявам. – Призракът, който Анна завлече тук миналата есен.
– Не е призрак – казва високо Анна. – Вече не е призрак. Не и тук. Тук е чудовище. Кошмар. И няма да ме пусне.
– Стига си повтаряла това – казвам.
– Където отиде той, отивам и аз – тя затваря очи, разстроена е. – Не мога да го обясня. Сега съм една от тях. От тези, които му принадлежат. Двадесет и пет мъртви убиеца. Четири стенещи жертви. Той е като окови за нас.
Крехките ѝ бледи пръсти се спускат и започват да бършат плата на роклята ѝ. Травматичен, механичен жест. Но когато вижда, че Джестин я гледа, отпуска ръце до тялото.
– Той е вързан за нея – казва Джестин. – Ако върнем нея, връщаме и него.