Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Време е, Кас – казва Джестин.
– Време – казвам.
– Те свършиха своето, постлаха пътя. Но не могат да отворят вратата. Това трябва да го направиш сам.
Магия пълни главата ми като шибана придошла река. Като оглеждам кръга, едва различавам Кармел и Гидиън сред останалите. Чертите им се размазват под качулките. Тогава виждам Томас толкова ясно, че спокойно можеше да свети, и стомахът ми, който се е качил в гърлото, слиза няколко сантиметра надолу. Ръката ми се движи; осъзнавам, че съм извадил камата, чак когато я виждам в ръката си, и гледам как пламъците от свещите проблясват оранжеви по острието.
– Трябва първо аз – казва Джестин.
Стои точно пред мен. Камата сочи стомаха ѝ.
– Не.
Отстъпвам, но тя сграбчва рамото ми. Не знаех, че това имат предвид. Мислех, че Бърк ще го направи. Мислех, че ще бъде леко порязване по ръката. Не знам какво си мислех. Нищо не си мислех; нищо не исках да си мисля. Отстъпвам крачка назад.
Щом ти отиваш, и аз отивам – казва Джестин през стиснати зъби.
Преди да мога да реагирам, тя хваща ръката ми, която държи камата, и я забива дълбоко в хълбока си. Гледам как острието потъва като в кошмар бавно, но лесно, сякаш във вода. Когато го вадя, блести в бистро червено.
– Джестин – крещя!
Викът заглъхва в ушите ми. Стените не връщат никакво ехо. Тялото ѝ се превива на две и потъва до коленете. Държи се за хълбока; само малка струйка кръв се процежда през пръстите ѝ, но знам, че е по-лошо от това.
Кръвта на живота ѝ.
Пред погледа ми тя губи измерност, изтънява като въздуха около нас и като пода под краката ни. Няма я, преминала е от другата страна. Това, което е останало, е празна черупка, нищо повече от маркер за съществуващото.
Поглеждам надолу към нея хипнотизиран и завъртам камата към себе си. Когато минава през кожата ми, светът се завърта. Имам чувството, че нещо дърпа съзнанието ми през много малка дупчица. Стискам зъби и натискам по-силно, мисля за Джестин, мисля за Анна. Коленете ми се сблъскват с пода и светлината изгасва.
Глава двадесет и шеста
Тук няма нищо хубаво. Никога не е имало. Бузата ми лежи върху повърхност, която е нито студена, нито гореща, нито остра, нито тъпа. Но е твърда. Всичко, до което се докосва тялото ми, сякаш всеки момент ще се пръсне на парчета. Това беше грешка. Нямаме място тук. Каквото и да е това, то е липсата на всичко. Няма светлина, няма тъмнина. Няма въздух, няма вкус. Няма нищо; празнота.
Не искам да мисля повече. Очите ми ще експлодират и ще изтекат по лицето ми. Мога да си разбия черепа в това под мен и да слушам как парчетата хрущят като настъпени черупки от яйца.
(Кас, отвори очи.)
Очите ми са отворени. Но нищо не се вижда.
(Трябва да отвориш очи. Трябва да дишаш.)
Това място е материята на лудостта. Тук няма нищо добро. Това място го няма на картата. Ако ядеш гняв, той те задавя. Това място е като отворена за писък уста.
(Чуй ме. Следвай гласа ми. Тук съм. Трудно е, но трябва да го направиш. Създай го. В ума си.)
Умът ми се разнищва. Не мога да събера парчетата. Дойдох чак дотук, за да се разпадна и отломките да се разпръснат. Има неща, без които хората не могат. Въздух. Вода. Смях. Сила. Дъх.
Дишай.
– Точно така – казва Джестин. – Лека-полека.
Лицето ѝ се материализира като мъгла в огледало и останалата част от света прави същото, запълва се като детска книжка за оцветяване. Лежа върху нещо. Може би камък. Сякаш съм в тенджера под налягане – нещо натиска черепа ми в камъка, раменете ми се забиват в него. Сигурно така се чувства уловената риба, когато я хвърлят на палубата и дъските натискат хрилете и очите ѝ, както нищо досега. Хрилете ѝ се отварят и затварят, но безполезно. Дробовете ми се свиват и разширяват, но безполезно. Нещо влиза и излиза от тях, но то не е въздух. Не усещам до кръвта ми да стига кислород. Хващам се за гърдите.
– Не оставяй това да те паникьоса. Просто продължавай да дишаш. Няма значение дали е истински въздух или не. Остави го да ти се стори познат.