Кралица на кошмара

– Не искахме, но Колин започна да опява – Кармел извърта очи. – Много са тежки. И малко дращят.

Зад нас Гидиън сваля своята роба от закачалката и я облича. Пристяга я в кръста и оправя качулката на гърба. После взима една от камите от червеното кадифе и я затъква в колана на кръста си.

– Всеки от вас трябва да вземе по една – казва на Томас и Кармел. – Вече са наточени.

Те си разменят погледи, но нито един от тях не позеленява, когато отиват и взимат по един нож.

– Говорих с дядо ми – казва Томас. – Каза, че сме идиоти.

– Ние?

– Ами, най-вече ти.

Усмихваме се. Може и да съм идиот, но Морфран ще бди. Ако Томас има нужда от защита, той може да я прати през океана. Прочиствам гърло.

– Вижте, аз… не знам в каква форма ще сме, като се върнем. Ако се опитат да направят нещо на Анна…

– Струва ми се, че Анна може да разкъса целия орден на парчета – казва Томас. – Но за всеки случай съм подготвил няколко трика, за да ги забавя, ако се наложи.

Кармел се усмихва.

– Да си бях донесла бухалката.

По лицето ѝ се изписва странно изражение.

– Някой мислил ли е как ще стигнем с Анна до Тъндър Бей? – пита тя. – В смисъл паспортът ѝ сигурно отдавна е изтекъл.

Смея се, другите също, дори Гидиън.

– По-добре вие двамата да тръгвате – казва Гидиън и отваря вратата. – Ние идваме след малко.

Те кимат и докосват ръката ми, като минават покрай мен.

– Има ли нужда да те моля да ги пазиш, ако…? – питам Гидиън, като излизат.

– Не – отговаря той. Слага тежка ръка на рамото ми. – Кълна ти се, няма нужда.

В рамките на един ден това място е остаряло с цял век. Електричеството е сменено със свещи. Пламъците им трептят по стените на коридорите и се отразяват по каменното покритие на пода. Официалните костюми също са изчезнали; всеки, покрай когото минаваме, е сложил роба и като ни видят, правят някакъв жест на благословия или молитва. А може и да е зла магия, в зависимост от човека. Не им отговарям с нищо. Само един жест ми идва наум, а той не е приличен.

С Гидиън минаваме през лабиринт от коридори и свързани стаи, докато заставаме пред високи двойни дъбови врати. Преди да попитам къде си държат тарана, вратите се отварят отвътре и откриват каменни стълби, които се вият надолу в мрака.

– Факла – казва кратко Гидиън и един от хората до вратата му подава една.

Светлината разкрива фино издялани гранитни стъпала. Очаквах да са груби, влажни и примитивни.

– Внимавай – казвам, когато Гидиън тръгва надолу.

– Няма да падна – отговаря той. – Защо мислиш взех факлата?

– Не е това. По-скоро ме е страх да не се спънеш в робата и да си счупиш врата.

Той мърмори нещо, че е напълно способен да ходи с дълга роба, но все пак пристъпва внимателно. Аз го следвам и правя същото. С факла или без, от стълбите ти се завива свят. Нямат парапет и се извиват в безкрайна спирала, докато чувството ми за ориентация се изгубва и нямам представа колко надолу сме слезли. Въздухът става все по-студен и влажен. Чувството е като да слизаме в гърлото на кит.