Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Оглеждам се наоколо и поемам дълбоко дъх. Обиаманът не се вижда или помирисва, а пролуката между скалите, в която изчезна, вече я няма. Добре. Дано се изгуби завинаги. Но нещо ме кара да си мисля, че няма. Това място изглежда като неговото място и му е удобно като колибката на куче.
– Анна.
Внимателно проследявам с пръсти конците и се чудя дали да не ги прережа с камата. Но ако пак започне да се мята, може да я порежа. Тъмна, почти черна кръв тече около раната, която той ѝ нанесе в стомаха, и оцветява конците и материята на бялата ѝ рокля. Трудно ми е да преглътна, трудно ми е да мисля.
– Анна, не…
Почти казвам „Анна, не умирай“, но това е глупаво. Тя е умряла много преди да я срещна. Концентрирай се, Кас.
И после, почти както си пожелах, конците започват да се разплитат. Отдръпват се от тялото ѝ, сякаш никога не са били там, а с тях изчезва и кръвта. Дори тези, които минават на зигзаг през клепачите и устните ѝ, се изнизват и изчезват, без да оставят дупки. Очите ѝ се отварят и внимателно ме фокусират. Тя се надига на лакти и си поема дъх през устата. Очите ѝ се взират в далечината. В тях не се чете паника. Не са измъчени. Погледът ѝ е празен и сякаш изобщо не ме забелязва. Името ѝ. Трябва да кажа името ѝ. Трябва да кажа нещо, но тя ми изглежда различна, някак отнесена. Чувството е както първия път, когато я видях да слиза по стълбите в рокля, от която капеше кръв. Изпитах страхопочитание. Не можех да мигна. Но не ме беше страх. Сега ме е; страх ме е, че няма да е същата. Че няма да ме разбере и няма да ме познае. А може би част от мен се страхува, че ако кажа нещо прекалено рано, гранитните ѝ пръсти ще се стрелнат към мен и ще изцедят думите от гърлото ми.
Ъгълчето на устата ѝ потрепва.
– Ти не си истински – казва тя.
– Ти също не си – казвам аз.
Очите на Анна премигват веднъж и се обръщат към мен. В секундата преди да погледна в тях, ме обзема паника, но докато очите ѝ се изкачват нагоре по тялото ми, в тях има толкова недоверие и толкова много тиха надежда, че всичко, което мога да мисля, е: ето го моето момиче, ето го моето момиче, ето го моето момиче. Очите ѝ се спират на брадичката ми, вдига една ръка и посяга да ме докосне.
– Ако това е номер – казва тя и започва да се усмихва, – ще бъда много, много ядосана.
– Анна.
Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете ѝ ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата ѝ на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура – нито е топла, нито студена. Правилата на това място са ѝ взели това, а аз жадувам допира на хладната ѝ кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой стави.
– За мен няма значение дали си истински – казва тя в рамото ми.
– Истински съм – прошепвам в косата ѝ. – Ти ми каза да дойда.
Пръстите ѝ се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото ѝ се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че ѝ е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.
– Чакай – казва тя. – Защо си тук?
Очите ѝ ме изучават трескаво, а свитите ѝ юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.
– Не съм мъртъв – казвам. – Честно.
Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.
– Тогава как? Всичко тук е мъртво.
– Всъщност има две живи неща даже – казвам и стискам ръката ѝ. – Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.
– Какво? – усмихва се Анна.
– Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.
Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.
Очите на Анна светят, а пръстите ѝ описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.
– Не трябваше да идваш – казва тя, иска да ми се скара, но не ѝ се получава.
– Ти ми каза да дойда – отвръщам. – Каза, че не можеш да останеш тук.
Тя премигва към мен.
– Така ли съм казала? – пита тя. – Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.
Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.
– Трябва да се върнеш, Касио – прошепва Анна. – Той няма да ме пусне.
През блестящите ѝ очи виждам какво ѝ е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето ѝ е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.
– Не зависи от него – казвам.