Кралица на кошмара

Ръцете ми са започнали да треперят; свивам ги в юмруци. Зад нас проехтяват стъпки по стълбите. Джестин влиза, водена от Харди и Райт, но „водена“ е грешната дума. По-скоро ескортирана. За ордена тя е центърът на това шоу.

Позволили са и на нея да е без роба. А може би тя самата е отказала. Когато я поглеждам, отново усещам упорито трептене в корема, което ми казва, че тя не ми е враг, и е трудно да не му се доверя, щом като го имам от толкова дълго време, макар че ми се струва налудничаво. Тя влиза в кръга, а двете ескортиращи се оттеглят нагоре по стълбите.

Кръгът от роби се затваря зад нея, оставяйки ни сами в средата. Тя поздравява ордена и после ме поглежда, опитва се да се усмихне, но се спира. Облечена е в бял потник и черни панталони с ниска талия. По нея не се виждат талисмани, медальони или бижута. Но усещам дъх на розмарин. Била е намазана за защита. За кракът ѝ е препасан калъф, в който, изглежда, има нож, и още един е стегнат за другото ѝ бедро. Някъде там Лара Крофт си иска запазената марка.

– Наистина ли не можем да променим решението ти? – пита Бърк без грам искреност.

– Давайте нататък – промърморвам.

Той се усмихва със стиснати устни. На някои хора всяко изражение им стои изкуствено.

– Кръгът вече е оформен – казва спокойно той. – Пътят към портала е разчистен. Остава само да го отворим широко. Но първо трябва да изберете кой ще бъде вашата котва.

– Котва?

– Човекът, който ще бъде вашата връзка с този свят. Без него няма да можете да намерите пътя си обратно. Всеки от вас трябва да избере.

Погледът ми се спира върху Гидиън. После се премества вляво.

– Томас – казвам.

Очите му се разширяват. Мисля, че се опитва да си даде вид на поласкан, но успява само да изглежда сякаш му е лошо от паника.

– Колин Бърк – казва Джестин до мен.

Не съм изненадан.

Томас преглъща и пристъпва напред. Вади камата от колана си и обгръща острието с юмрук. Когато го прокарва през дланта си, успява да не потрепне, дори когато кръвта потича и започва да капе от ръката му. Избърсва камата в робата си и я затъква обратно в колана, после натапя палец в кръвта, която се е събрала в дланта му. Топла е, когато прави малък полумесец по челото ми, точно над веждите ми. Кимам му, когато се отдръпва. До него очите на Кармел са ококорени. И двамата мислеха, че ще избера Гидиън. И аз така мислех, преди да си отворя устата.

Обръщам се; Бърк и Джестин повтарят ритуала. Кръвта му е лъскава и пурпурна по кожата ѝ. Когато тя се обръща към мен, се боря с импулса си да я избърша. Тя преглъща с мъка, а очите ѝ светят. Адреналинът се освобождава в кръвта ни и прави света около нас по-ярък, по-ясен и по-въздействащ. Не е точно като да държа камата, но е близко. По знак на Бърк останалите от ордена също вадят ножовете си. Кармел закъснява малко, когато прокарват остриетата през дланите си; очите ѝ се свиват от парещото ужилване. После всички, включително Томас и Бърк, обръщат ръце и оставят кръвта да покапе по пода, размазвайки се по мозайката на бледожълтите асиметрични плочи. Когато капките падат, пламъците на свещите лумват и вълни от енергия като мараня се спускат към центъра на кръга и отшумяват навън. Усещам как повърхността под краката ми се променя. Трудно е да се опише точно как. Сякаш земята под обувките ни става по-малко. Сякаш изтънява или губи измерност. Стоим върху повърхност, която вече не е повърхност.