Кралица на кошмара

Тя е в няколко нюанса по-светла от всичко останало. Подава ми ръка, а зад главата ѝ е безкрайно черно небе. Без звезди. Без хоризонт.

– Откъде знаеш всичко това? – питам и се закрепвам на крака без помощта ѝ.

Където и да сме, тук не важат правилата на перспективата. Сякаш виждам безкрайно далеч, а същевременно не повече от няколко метра във всяка посока. И няма светлина. Или поне не светлина в смисъла, в който я познаваме. Нещата просто са. И това, което са, е просто плосък камък, стени, изсечени в скала или нещо, което може да е сиво, а може и да е черно.

– Има летописи на ордена от първия път, когато са взели оттук метала за камата. Повечето са изгубени, а това, което е останало, е доста неясно, но все пак научих наизуст всяка думичка.

– Тук ли смяташ да ме захвърлиш, Джестин?

Тя поглежда встрани и леко надолу. Не виждам нищо зад нея, но щом като се обърна и виждам Томас, тогава тя сигурно вижда Бърк. Той е нейната котва.

– Ако умреш тук, значи тук ти е мястото.

– На никого не му е тук мястото.

– Не съм дошла, за да ти помогна да измъкнеш момичето. Имам си собствен план.

Стискам по-силно камата. Поне вече Анна е „момичето“, а не „мъртвата убийца“.

– Колко време имаме? – питам.

– Докато времето ни свърши – свива рамене Джестин. – Трудно е да се каже. Времето не значи същото тук. Тук времето не е време. Няма правила. Не нося часовник, но ако носех, щеше да ме е страх да го погледна. Стрелките сигурно щяха да се гонят като луди. Колко време мислиш, че мина, откакто започна да кървиш?

– Има ли значение? Каквото и да кажа, ще сбъркам, нали?

Тя се усмихва.

– Именно.

Оглеждам се. Това място изглежда едно и също във всички посоки. Още по-странен е фактът, че макар да знам, че някъде там умирам, нямам усещане, че трябва да бързам. Мога да стоя на едно място и да се оглеждам за Анна с дни, докато е вече отдавна късно, докато тялото ми от другата страна пътува към къщи или е заровено. С цялата си воля карам краката ми да се задвижат. Всичко тук се прави с воля.

Когато пристъпвам, камъкът се забива дълбоко в ходилата ми, сякаш съм без обувки. Явно обувките, измислени от съзнанието, имат супер кофти подметки.

– Няма смисъл – казвам. – Тя не е никъде. Няма къде да е. Това е само пространство.

– Ако търсиш нея, тогава просто ще завиеш зад ъгъла и тя ще е там – отговаря Джестин.

– Тук няма ъгли, зад които да завия.

– Тук навсякъде има ъгли.

– Мразя те.

Извивам вежди, а тя ми се усмихва. И тя се оглежда, очите ѝ отчаяно се стрелкат наляво-надясно. Трябва да не забравям, че тя беше избрана и че вината е на Ордена, а не нейна и че кръвта ѝ изтича до моята. Сигурно и тя е изплашена. А се оказва по-добър водач, отколкото мога и да мечтая.

Пред нас изведнъж се появява стена, черна шуплеста каменна стена, от която се стича вода, като седиментните скали по пътя към Тъндър Бей. Обръщайки глава, виждам още стени, отляво и отдясно. Те продължават километри назад, сякаш досега сме ходили в лабиринт. Само дето тепърва тръгнахме. Обръщам се още и гледам през прозореца към Томас. Той си е там, моята котва. Да продължаваме ли да вървим, или да се върнем назад? Натам ли е пътят? Лицето му не реагира на тези въпроси. Втренчил е поглед в тялото ми и гледа как кръвта напоява дрехите ми.