Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Тъй наречените ясновидци разправят, че имали „шесто чувство“ — доста мъгливо понятие, което понякога означава телепатия, понякога пророкуване, понякога господ знае какво, но ако хората изобщо имат шесто чувство, то вероятно е просто (как ли пък не, „просто“!) нашият отлично развит разум. Шаро може да умее да проследи петдесет миризми, които ние не долавяме, но никога няма да умее да играе на дама или карти. Поради силата на нашия разум, е станало излишно да еволюираме по-изострени сетива. Доста хора работят със сетивни органи, които са под обичайното ниво, дори за човешката раса — затова очилата и слуховите апарати са толкова разпространени. Обаче успяваме да компенсираме чрез мозък с мощността на Боинг 747.
Всичко това сработва чудесно, когато водим търговски преговори в добре осветена заседателна зала или гладим прането в дневната на ярка слънчева светлина. Когато обаче токът спре по време на гръмотевична буря и ни се наложи да се ориентираме из къщата опипом, докато се опитваме да се сетим къде сме сложили проклетите свещи, нещата се променят. Дори Боинг 747 със сложната си радарна система не може да кацне в гъста мъгла. А когато светлината изчезне и се окажем обгърнати в мрак, самата действителност става някак неприятно мъглива.
Когато престанем да подаваме информация към някое сетиво, то обикновено спира да функционира (макар и не напълно, разбира се; дори в пълен мрак пред очите ни се мержелеят фантомни образи и даже в пълна тишина долавяме някакво глухо шумолене — това означава, че веригите са отворени и са в готовност). Мозъкът обаче не постъпва по същия начин — за добро или зло, зависи от ситуацията. Полезно е, ако сте попаднали в досадна ситуация. Тогава може да използвате шестото си чувство да планирате работата си за следващия ден, да се чудите как би се променил животът ви, ако спечелите лотарията или да правите предположения какво носи — или не носи — онази секси госпожица под впитата си рокля. От друга страна, непрекъснатата функция на мозъка може да бъде доста съмнителен дар. Само попитайте хората, страдащи от хронично безсъние.
Когато някой ми каже, че хорър филмите не го плашат, му предлагам да си направи един експеримент. Да отиде да гледа някой страшен филм, например „Нощта на живите мъртви“, съвсем сам (ако сте забелязали, има хора, които не просто гледат хорър филми на групи, а са част от организирана тайфа). После да си намери някоя стара, изоставена къща, каквито има във всеки град (освен може би в Степфорд, Кънектикът, но пък там си имат други грижи). Да влезе вътре. Да се качи на тавана. И да поседне там. Да се заслуша как къщата скърца и стене около него. Да обърне внимание колко много това проскърцване звучи сякаш някой — или нещо — изкачва стълбите. Да подуши мухъла. Плесента. Разложението. Да си припомни филма, който е гледал току-що. Да го обмисли, докато седи в мрака, без да може да види дали нещо не се промъква към него… и може би се кани да сложи мръсната си, сгърчена ноктеста лапа на рамото му… или да я обвие около врата му…
Такова едно мрачно по същността си изживяване може да се окаже доста просветляващо.
Страхът от тъмното е най-типично детският страх. Страшните истории обикновено се разказват около лагерния огън или поне след залез, защото това, на което може да се посмееш през деня, често не изглежда толкова забавно на лунна светлина. Този факт е известен и щедро използван от всеки писател на ужаси и създател на хорър филми — един от онези неизменни похвати, при които ефектът от историите на ужасите е най-силен99. Това важи с двойна сила за филмовите творци. От всички инструменти, с които те разполагат, страхът от тъмното за тях е най-естествен и най-присъщ, особено като се има предвид, че филмите обичайно се гледат на тъмно.
Майкъл Канталупо, помощник-редактор в Еверест Хаус (чийто отпечатък ще откриете на гръбчето на тази книга), беше човекът, който ми напомни за един евтин трик, използван при първите прожекции на „Изчакай да мръкне“, който си струва да се спомене тук. Последните двадесетина минути от този филм са просто ужасяващи, отчасти заради виртуозното изпълнение на Одри Хепбърн и Алън Аркин (според мен, тази негова роля, на Хари Роут Младши От Скарсдейл, е вероятно най-съвършено пресъздадения злодейски образ в киното, надминаващ дори играта на Питър Лор в „М“), отчасти заради гениалния малък трик, на който се крепи историята на Фредерик Нот.
99
От време на време обаче някой успява гениално да се противопостави на традицията и да създаде произведение от така наречения „дневен хорър“. Рамзи Кембъл например постига това особено успешно с подходящо озаглавената си колекция разкази: „Демони на дневна светлина“. — Б.авт.