Кралят на зимата

Когато се скрихме от погледите им, Нимю се изсмя.

— Това ми хареса! — каза тя и в гласа й прозвуча нотка от гласа на непослушното дете, което беше някога. — Наистина ми хареса! Толкова мразя мъжете, Дерфел.

— Всички мъже ли?

— Мъже, облечени в кожа и носещи копия — тя потрепери. — Теб не. Но другите мъже ги мразя. — Тя се обърна и плю към пътеката. — Как ли се смеят Боговете на малките наперени мъжлета. — Тя свали качулката си, за да може добре да ме види. — Искаш ли Люнет да дойде с теб в Кориниум?

— Заклех се да я защитавам — казах аз нещастен, — а на всичко отгоре тя ми каза, че е бременна.

— Това означава ли, че искаш тя да бъде с теб?

— Да — казах аз, макар че исках да кажа „Не.“

— Мисля, че си един глупак — каза Нимю, — а Люнет ще направи, каквото й кажа. Но послушай ме, Дерфел, ако ти не я оставиш сега, тя ще те остави някой ден. — Нимю хвана ръката ми, за да спра. Бяхме стигнали до предната част на вилата, където просителите чакаха своя ред. — Ти знаеш ли — попита ме тя тихо, — че Артър смята да освободи Гундлеус?

— Не — бях поразен от тази новина.

— Така е. Артър мисли, че Гундлеус вече ще спазва мира. Според Артър Гундлеус е най-добрият владетел за Силурия. Артър няма да го освободи без съгласието на Тюдрик, така че засега това няма да се случи, но когато стане, Дерфел, аз ще убия Гундлеус.

Тя сякаш казваше някаква проста истина. А аз си мислех, че яростта й придаваше красота, от която природата я беше лишила. Нимю гледаше над мократа студена земя към далечния хълм на Каер Кадарн.

— Артър мечтае за мир — каза тя, — но мир никога няма да има. Никога! Британия е един казан, Дерфел, който Артър ще разбърка, така че ще потопи цялата страна в ужас.

— Грешиш — казах аз предан на своя господар.

Нимю направи присмехулна гримаса и без да каже нито дума се обърна и тръгна надолу по пътеката към войнишките колиби.

Пробих си път сред просителите и влязох във вилата. Артър вдигна очи към мен, когато влязох, махна ми за поздрав и отново погледна човека пред себе си. Мъжът се оплакваше, че съседът му бил преместил граничните камъни. Бедуйн и Гърийнт седяха на масата до Артър, а отстрани като стражи стояха Агрикола и принц Тристан. Някои от кралските съветници седяха на пода (той беше странно топъл, благодарение на празното пространство, което римляните бяха оставили отдолу и което можеше да се изпълва със задимения въздух, затоплян от пещ. Една пукнатина в пода пропускаше струйки дим, които се виеха из стаята).