Кралят на зимата

— Но аз трябва да замина — казах аз. — Трябва да отида при Артър.

— И да ме изоставиш? — кресна тя. — Искаш да стана курва, така ли? — Тя хвърли нова цепеница по мен, не исках да се биеме, затова излязох. Беше в деня след двубоя между Артър и Оуейн и ние всички се бяхме върнали в Линдинис. Във вилата на Артър заседаваше съветът на Думнония. Затова там непрекъснато имаше тълпа от просители, дошли заедно със своите роднини и приятели. Те чакаха пред сградата, а зад нея, там където някога бе имало градина, бяха скупчени оръжейни складове и хранилища. Там ме чакаха в засада хората на Оуейн. Те бяха избрали мястото добре, тъй като наоколо растяха свещени дървета, които ни скриваха от очите на хората. Люнет все още крещеше по мен, когато тръгнах нагоре по пътеката, наричаше ме предател и страхливец.

— Тя добре те е опознала, нещастен сакс — каза Грифид син на Анан и плю срещу мен.

Неговите хора ми препречиха пътя. Бяха десетина души, всички стари мои другари, но сега лицата им до едно бяха враждебни. Артър беше поставил живота ми под свое покровителство, но тук под дърветата никой нямаше да разбере как съм умрял в калта.

— Ти наруши клетвата си — обвини ме Грифид.

— Не е вярно — заявих аз.

Минак, един стар воин, получил много злато от Оуейн, вдигна копието си.

— Не се тревожи за момичето си — каза той гадно, — сред нас има много мъже, които знаят как да се грижат за млади вдовици.

Аз извадих Хюелбейн. Зад мен жените бяха излезли от колибите си, за да видят как мъжете им щяха да отмъстят за смъртта на своя господар. И Люнет беше сред тях и се подиграваше с мен като другите.

— Ние положихме друга клетва — каза Минак, — а за разлика от теб ние спазваме дадените клетви.

Той тръгна към мен заедно с Грифид. Останалите копиеносци се струпаха зад своите водачи. Жените зад мен приближаваха все повече, някои от тях дори оставиха настрана вечните си хурки и вретена и започнаха да хвърлят камъни, за да ме накарат да тръгна срещу копието на Грифид. Стиснах Хюелбейн, чието острие все още беше назъбено от двубоя на Артър с Оуейн, и се помолих на Боговете да ми дадат добра смърт.

— Сакс — каза Грифид, наричайки ме с най-тежката обида, която можа да измисли. Той напредваше много предпазливо, защото знаеше как въртях меча. — Сакски предател — каза той и се приведе, когато един тежък камък цопна в калта между нас. Грифид погледна зад мен и тогава видях как по лицето му се изписа страх. Копието му увисна.

— Имената ви — изсъска Нимю зад мен — са върху този камък, Грифид син на Анан, Мейпън син на Елхид, Минак син на Кадан… — тя изреждаше имената на войниците и на техните бащи и след всяко име плюеше върху прокълнатия камък, който бе метнала пред тях. Те отпуснаха копията си.

Отстъпих встрани, за да направя път на Нимю. Тя носеше черно наметало и бе вдигнала качулката. Лицето й беше в сянка само златното й око проблясваше злобно. Тя спря до мен, после внезапно се обърна и насочи тоягата си, украсена с клонче от имел, срещу жените, които бяха хвърляли камъни.