Кралят на зимата

Хората в стаята се размърдаха. До този момент никой не си беше дал ясна сметка колко бързо Артър беше взел властта в Думнония. Фактът, че той седеше на масата заедно с Бедуйн и принц Гърийнт, предполагаше, че тримата мъже имаха равна власт. Но речта на Артър показа, че управлението беше в ръцете само на един от тях. Мълчанието на Бедуйн и на Гърийнт потвърждаваше думите на Артър. Нито Бедуйн, нито Гърийнт бяха лишени от власт, но сега те по-скоро упражняваха своята власт по волята на Артър. А волята на Артър беше Бедуйн да остане и да решава споровете в кралството, а Гърийнт да пази границата на Думнония от саксите, докато самият Артър трябваше да отиде на север, за да посрещне войските на Поуис. Аз знаех, а може би и Бедуйн знаеше, че Артър хранеше големи надежди за мир с кралството на Горфидид, но до постигането на този мир, той трябваше да бди за сигурността на страната.

В онзи следобед на север замина голяма компания. Първи тръгнаха, възседнали конете си, Артър със своите двама воини и слугата си Хигуид, с него беше и Агрикола, придружен от хората си. След тях с една каруца потеглиха Моргана, Ледуис и Люнет, а ние с Нимю вървяхме пеш. Люнет се беше примирила с това пътуване, изплашена от гнева на Нимю. През нощта останахме на Хълма и аз можах да разгледам добрата работа на Гулидин. Вече бе завършена новата ограда, а върху основите на старата кула се издигаше нова. Рала беше бременна. Пелинор не можа да ме познае, разхождаше се из новата си клетка сякаш беше на пост и лаеше някакви заповеди към невидими копиеносци. Друидан хвърляше многозначителни погледи на Ледуис. Писарят Гудован ми показа гроба на Хюел, който се намираше на север от Хълма, след това заведе Артър в гробницата на Свещеното Бодливо дърво — света Норуена беше погребана точно до чудотворното дърво.

На сутринта се сбогувах с Моргана и с Нимю. Небето отново беше синьо, вятърът беше студен и аз последвах Артър на север.

Моят син се роди през пролетта. Живя само три дни, а после дни наред виждах неговото малко лице, сбръчкано и червено, и очите ми се изпълваха със сълзи при този парещ спомен. Той изглеждаше здрав в началото. Лежеше си в люлката, закачена на стената в кухнята, за да бъде по-далече от кучетата и прасетата. И една сутрин просто умря. Люнет също плака, но обвини мен за смъртта на бебето, като каза, че въздухът в Кориниум бил чумав, макар че тя всъщност се чувстваше добре в този град. Харесваха й чистите римски сгради и нашата малка тухлена къща, край която минаваше павирана улица. Освен това Люнет се беше сприятелила с Айлийн, любовницата на Артър, и с нейните двама близнаци Амхар и Лохолт. И аз харесвах Айлийн, но синовете й бяха истински демони. Артър ги глезеше, може би защото се чувстваше виновен, че те не бяха негови законни деца и наследници, а копелета, които трябваше да се оправят сами в този жесток свят. Те не знаеха що е възпитание, никой не ги учеше на това, доколкото знам. Мога да спомена едно единствено изключение — веднъж ги заварих да бъркат с нож в очите на едно кученце и здравата ги цапардосах. Те вече бяха ослепили палето, така че на мен не ми оставаше нищо друго освен да му съкратя мъките като го убия. Артър призна, че постъпката на близнаците беше ужасна, но все пак заяви, че не е моя работа да удрям неговите момчета. За сметка на това другите воини ме поздравяваха за това, а мисля, че и Айлийн одобри наказанието на синовете си.