Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Тя беше тъжна жена. Знаеше, че нейните дни с Артър са преброени, защото той бе станал истинският владетел на най-силното кралство в Британия и сега трябваше да си намери булка, която щеше да засили неговата власт. Аз знаех, че тази булка щеше да бъде Сийнуин, звездата и принцесата на Поуис, а подозирах, че и Айлийн знаеше. Тя искаше да се върне в Беноик, но Артър не й разрешаваше, защото не искаше неговите скъпи синове да напускат Думнония. Айлийн знаеше, че Артър никога няма да я остави да умре от глад, но знаеше и това, че той никога нямаше да унизи своята кралица като държи любовница в дома си. Пролетта окичваше дърветата с листа и пръскаше цветя по земята, а Айлийн ставаше все по-тъжна.
Саксите нападнаха през пролетта, но Артър не тръгна срещу тях. Крал Мелуас защитаваше южната граница от своята столица Вента, а бойните отряди на принц Гърийнт излизаха извън Дурокобривис, за да се противопоставят на сакското опълчение начело със страховития крал Аел. Задачата на Гърийнт беше по-тежка, затова Артър му изпрати подкрепление от тридесет конника начело със Сеграмор. Намесата на Сеграмор наклони везните в наша полза. Разправиха ни как саксите на Аел повярвали, че Сеграмор със своето черно лице бил чудовище, изпратено от Царството на нощта, а те нямали нито магьосници, нито мечове, с които да го победят. Нумидиецът изтласкал хората на Аел толкова надалеч, че създал нова граница, отстояща на един ден ход от старата. Вместо гранични камъни Сеграмор наредил отсечени сакски глави. Той навлязъл дълбоко навътре в Лоегир, разграбвайки всичко по пътя си. Стигнал чак до Лондон (най-големия град в римска Британия, който сега се рушеше зад падналите стени). Сеграмор ни каза, че оцелелите британци, които живеели там, били плахи и го помолили да не разрушава крехкия мир между тях и сакските им господари.
От Мерлин все още нямаше никаква вест.
В Гуент очакваха Горфидид от Поуис да ги нападне, но нападение нямаше. Вместо това от Каер Сус, столицата на Горфидид, пристигна вестоносец, а две седмици по-късно Артър тръгна на север, за да се срещне с поуиския крал. Аз отидох с него, бях един от дванадесетте воини, които го придружаваха. Носехме мечове, но нямахме нито щитове, нито копия. Отивахме на преговори за мир и Артър бе много развълнуван. Бяхме взели с нас Гундлеус от Силурия. Най-напред тръгнахме на изток към Буриум, столицата на Тюдрик. Този римски град, ограден с крепостна стена, бе пълен с оръжейни складове и ковачници, чиито огнища непрестанно димяха. Тук към нас се присъедини и Тюдрик със своята свита. Агрикола защитаваше границата на Гуент със саксите, затова, подобно на Артър, Тюдрик тръгна само с шепа воини, но пък беше придружен от трима свещеници, сред които беше Сенсъм, гневният дребосък с подстригано теме, когото Нимю беше нарекла Лютигерн, Господарят на мишките.
Бяхме една пъстроцветна компания. Хората на Тюдрик носеха червени наметала върху римските си униформи, а Артър беше снабдил своите воини с нови зелени пелерини. Пътувахме под четири различни знамена — драконът на Мордред беше знамето на Думнония, мечката беше на Артър, лисицата — на Гундлеус, а бикът — на Тюдрик. До Гундлеус яздеше Ледуис — единствената жена сред нас. Тя отново беше щастлива, а и Гундлеус изглеждаше доволен, че тя пак бе до него. Той все още беше затворник, но носеше вече меча си и яздеше на почетно място, до Артър и Тюдрик. Тюдрик още гледаше Гундлеус подозрително, но Артър се отнасяше към силурския крал като към стар приятел. В края на краищата Гундлеус беше част от неговия план да донесе мир на бритите, мир, който щеше да позволи на Артър да обърне своите мечове и копия срещу саксите.
На границата на Поуис ни посрещна един отряд, дошъл да ни окаже почит. На пътя бяха постлани рогозки и един менестрел пя за победата на Артър над саксите в Долината на белия кон. Крал Горфидид не беше дошъл да ни посрещне, вместо това беше изпратил Лиодиган, краля на Хенис Уирън, чиито земи бяха завзети от ирландците, а той самият беше изгнаник в двора на Горфидид. Лиодиган беше избран, защото за нас щеше да бъде чест да бъдем посрещнати от човек с неговия ранг, но самият той беше всеизвестен глупак. Беше невероятно висок, много слаб, с дълъг врат, черна коса и отпусната влажна уста. Изобщо не можеше да стои мирен, през цялото време мърдаше, подскачаше, примигваше, почесваше се и не спираше да говори.