Кралят на зимата

— Ти ли искаш да го вземеш, Бедуйн?

— Не! — Бедуйн беше ужасен от мисълта, че най-голямата надежда на кралството щеше да умре, но преди да успее да каже нещо, в залата нахлу самият Оуейн. Неговата дълга коса и гъстата му брада бяха мокри, а водата по голите му гърди блестеше.

Той погледна от Бедуйн към Тристан, после към Артър и след това спря поглед на меча, забит в земята. Изглеждаше объркан.

— Ти луд ли си? — попита той Артър.

— Моят меч — каза Артър меко — твърди, че ти си виновен за кавгата между Кърнау и Думнония.

— Той е луд — каза Оуейн на своите войници. Той изглеждаше уморен, очите му бяха кървясали. Беше пил почти през цялата нощ, след това беше спал лошо, но предизвикателството като че ли го изпълни с нова енергия. Той плю срещу Артър.

— Връщам се отново в леглото на оная силурска кучка — каза той — и когато се събудя искам това да се окаже просто сън.

— Ти си страхливец, убиец и лъжец — каза Артър спокойно, когато Оуейн се обърна. Неговите думи накараха всички в залата да ахнат отново.

Оуейн се върна в залата.

— Нахален хлапак — каза той на Артър, след това отиде до Екскалибур и го събори. По този начин той официално прие предизвикателството. — Тогава твоята смърт, хлапако, ще бъде част от моя сън. Навън. — посочи той с глава към дъжда. Двубоят не можеше да се проведе вътре, защото това би хвърлило проклятие върху залата за угощения. Така че двамата мъже трябваше да се бият под дъжда.

В крепостта вече всички се размърдаха. Много от хората, дошли от Линдинис, бяха останали да спят в Каер Кадарн. И сега гости и домакини идваха към залата, събудени от тревожната новина за двубоя. Люнет беше там, Нимю и Моргана също. Всички в Каер Кадарн бързаха към кралския каменен кръг, защото традицията повеляваше двубоят да се проведе там. Агрикола, облякъл червено наметало върху великолепната си римска ризница, стоеше между Бедуйн и принц Гърийнт, а крал Мелуас, стиснал комат хляб в ръка, гледаше с широко отвърени очи, заобиколен от охраната си. Тристан беше застанал в далечния край на кръга, където намерих място и аз. Оуейн ме видя до принца на Кърнау и помисли, че аз съм го предал. Той изръмжа, че моят живот ще последва душата на Артър в Отвъдния свят, но Артър заяви, че гарантира за моя живот.

— Но той наруши клетвата си! — викна Оуейн, вдигнал пръст към мен.

— Заклевам се — каза Артър, — че той не е нарушавал никаква клетва.

Артър свали бялото си наметало, внимателно го сгъна и го постави върху един камък. Той беше облечен с тесни карирани панталони, обут с ботуши, а върху вълнения си елек имаше тънка кожена дреха. Оуейн беше гол до кръста, карето на панталоните му беше очертано с кожа, а на краката си беше обул масивни подковани ботуши. Артър седна на един от камъните и свали ботушите си, явно предпочиташе да се бие бос.

— Това не е необходимо — каза му Тристан.

— За съжаление, е — отговори Артър, стана и измъкна Екскалибур от ножницата.