Никога не ме оставяй

Същата вечер, докато се опитвах да заспя в поредния мотел, дълго мислих за случилото се с мен няколко дни преди това. Бях в един крайморски град в северната част на Уелс. Цяла сутрин валеше като из ведро, но следобеда дъждът спря и се показа слънце. Отивах към колата си по един от дългите прави пътища покрай брега. Наоколо беше безлюдно, така че пред очите ми се точеше ненарушената от нечие присъствие редица от влажни калдъръмени плочи. Внезапно се появи малък фургон, спря на трийсетина крачки пред мен и от него излезе мъж, облечен като клоун. Отвори багажника и измъкна напълнени с хелий детски балончета, десетина, може би малко повече; известно време остана наведен, с балоните в едната си ръка, докато с другата се ровеше във фургона. Когато се приближих, видях, че върху всеки балон е нарисувано личице и стърчащи уши и че докато танцуваше във въздуха, цялата тази фамилия сякаш чакаше стопанина си.

Не след дълго клоунът се изправи, затвори багажника и тръгна напред, на няколко крачки пред мен: в едната си ръка държеше малък куфар, а в другата — балоните. Брегът бе дълъг и прав като конец и ми се стори, че цяла вечност вървя след непознатия. От време на време чувствах неудобство от този факт и дори си мислех, че клоунът може да се обърне назад и да ми каже нещо неприятно. Ала пътят ми бе тъкмо в тази посока, нямаше откъде другаде да мина и ние вървяхме все по-нататък и по-нататък по безлюдния мокър път, неизсъхнал още от сутрешния дъжд, а балоните през цялото време се блъскаха един в друг и ми се усмихваха от горе. От време на време зървах юмрука на мъжа, в който бе стиснал връвчиците на балоните, виждах как ги беше навил около дланта си, за да не ги изпусне, и усещах колко здраво ги стиска. Въпреки всичко се безпокоях, че може да изпусне някоя от връвчиците и балонът да литне нагоре и да се изгуби в дъждовните облаци.