Никога не ме оставяй

Глава деветнайсета

Още не ми се бе случвало да отида в Кингсфийлд и на няколко пъти спирахме колата, за да се ориентираме по картата, но въпреки старанията, които положихме, закъсняхме с няколко минути. В сравнение с останалите, този център не е оборудван много добре, при това разположението му не е удачно и ако не са асоциациите, които правя в ума си, сега Кингсфийлд нямаше да е място, което да ми се иска да посетя. Центърът беше построен настрани от главните пътища, беше неудобно да се стигне до него, а когато все пак се добереш дотам, не усещаш истинско спокойствие и тишина. Шосето зад оградата бе винаги оживено, а в теб оставаше впечатлението, че центърът не е преоборудван докрай. В много от стаите на донорите не може да се влезе с инвалидна количка, при това в някои е задушно, а в други винаги има течение. Баните са твърде малко и ако изобщо има такива, трудно се поддържат чисти, през зимата са студени, освен това са разположени твърде далеч от стаите. С една дума, Кингсфийлд отстъпва по много неща на центъра в Дувър, където бе настанена Рут; в дувърския център фаянсовите плочки по стените блестяха от чистота, а прозорците с двойни стъкла се затваряха плътно само с едно завъртане на дръжката.

По-късно, когато Кингсфийлд стана за мен познато и скъпо на сърцето ми място, зърнах в една от административните сгради черно-бяла фотография в рамка, направена преди реконструкцията, когато мястото е служело за къмпинг на най-обикновени семейства. Вероятно снимката бе направена в края на петдесетте или началото на шейсетте години и на нея се виждаше голям правоъгълен басейн, където се къпят безгрижни почиващи хора: деца и родители се плискат и прекарват времето си в забавления и игри. Пространството около басейна беше бетонирано, ала хората бяха разпънали шезлонги, тенти и огромни чадъри, които ги пазеха от слънцето. Когато видях фотографията за първи път, не можах да позная мястото, наричано сега от донорите „Площада“, където посетителите на центъра оставят автомобилите си. Басейнът, разбира се, отдавна е засипан с пръст и залят с бетон, но контурите му се забелязват доста добре и в единия му край — впрочем още един пример за недовършената работа, за която споменах — стърчаха металните перила на платформата за скокове. Още щом зърнах фотографията, веднага ми стана ясно какви са тези перила и защо са тук и оттогава, когато и да ги видя, неволно си представях плувец, който скача от това място и само след миг се разбива в бетона.

Може би никога нямаше да разпозная „Площада“ на тази снимка, ако не бяха белите казармени двуетажни постройки от трите страни на басейна, които се виждаха на заден план. Очевидно там са нощували почиващите и макар че вътре вероятно всичко е вече съвсем различно, външният вид на сградите бе останал почти непроменен. Според мен в известен смисъл „Площада“ сега играе същата роля, каквато и басейнът през отдавна отминалите години. Тук е главното място за общуване: донорите излизат да подишат чист въздух и да си побъбрят. На „Площада“ има няколко дървени пейки, но — особено в горещините или в дъждовно време — донорите предпочитат да се събират под навеса, в който преминава плоският покрив на сградата за отдих, разположена на отсрещната страна, зад старата платформа за скокове във вода.