Никога не ме оставяй

Отначало криволичехме по виещите се тесни пътища, после излязохме на почти безлюдното шосе сред открита и скучна селска местност. Онова, което си спомням от пътуването ни към заседналата в блатата лодка, е, че за първи път от Бог знае колко време насам слабите лъчи на слънцето пробиха сивата пелена и като поглеждах от време на време към седящата до мен Рут, аз всеки път виждах на лицето й едва забележима кротка усмивка. Що се отнася до разговорите ни, помня, че в много отношения се държахме така, сякаш се виждаме често и няма нужда да обсъждаме неща, които нямат отношение към пряката ни работа. Попитах Томи дали е виждал лодката и той отвърна, че не я е виждал, но че много донори от неговия център я били видели. И той имал възможност да го направи, но не се възползвал от нея.

— Не, че не исках — обясни той и се наведе към нас от задната седалка. — Беше ми трудно, това е. Дори веднъж се наканих да тръгна с двама донори и помощниците им, но получих кръвоизлив и не можах. Това бе отдавна, напоследък нищо такова не ми се е случвало.

Продължихме пътя си по безлюдната местност и по едно време Рут се обърна към Томи и го загледа. Все още се усмихваше кротко и в огледалото за обратно виждане забелязах, че Томи се почувства неудобно. Той ту се взираше в страничното стъкло, ту пак се обръщаше към нея, после отново се заглеждаше навън. След малко, без да откъсва поглед от него, Рут започна да разказва някаква несвързана история за един от донорите в нейния център, за който никога не бяхме чували, като в същото време продължаваше да се взира в Томи и все тъй кротко да се усмихва. Дали поради факта, че ми омръзна да слушам разказа й, дали защото исках да извадя Томи от неловкото положение, аз я прекъснах:

— Рут, няма смисъл да ни запознаваш с всяка подробност от живота й.

Думите ми не изразяваха ни най-малка досада и нямаха за цел нещо определено. Ала внезапно, без да изчака Рут да млъкне и едва дочакал края на изречението ми, Томи се позасмя, по начин, по който не го бе правил никога преди. После каза:

— Тъкмо и аз щях да помоля за същото. Отдавна изгубих нишката на разказа.

Вторачих се в пътя пред себе си, защото ми бе трудно да схвана към кого от нас двете се бе обърнал — към Рут, или към мен. Така или иначе, Рут млъкна, бавно се върна на мястото си и се загледа напред. Не изглеждаше огорчена, ала вече не се усмихваше, а погледът й бе устремен някъде далече в небосклона пред нас. Но ще ви призная честно: не Рут бе тогава на първо място в ума ми. Сърцето ми пропусна един такт: нужно беше само Томи да се засмее и да изрази съгласие с мен и аз тутакси усетих онази близост, която винаги е съществувала между двама ни без оглед на изминалите години.