Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Видях къде трябваше да свием двайсетина минути след като тръгнахме от Кингсфийлд. Отбихме по виещия се път, допълнително стеснен от живия плет от двете страни, и спряхме до няколко чинара, растящи един до друг.
Тръгнахме пеша към гората, аз вървях най-отпред, но като стигнахме до мястото, където пътеката се разделяше на три, трябваше да спра и да извадя листчето с обяснения. Докато се мъчех да разчета почерка, усетих, че зад мен Томи и Рут мълчаливо ме чакат какво ще кажа, кой път ще избера — досущ като малки деца.
Навлязохме в гората и макар пътеката да не бе стръмна, забелязах, че Рут започна да диша все по-тежко. Съдейки по всичко, Томи не изпитваше трудности, въпреки че в походката му се долавяше леко накуцване. Стигнахме до ръждива ограда от бодлива тел, опната на разкривени колчета. Като я видя, Рут се вкамени.
— Какво пък е това! — възкликна тя с отчаян глас.
После се обърна към мен:
— Не си споменавала нищо подобно. Не си ми казала, че трябва да минавам през бодлива тел!
— Лесно ще се проврем под нея — отвърнах аз. — Само ще трябва леко да я придържаме нагоре.
Ала Рут се бе разстроила и не помръдваше от мястото си. И тъкмо тогава, докато раменете й ту се повдигаха, ту падаха от тежкото й дишане, Томи като че ли за първи път забеляза колко е отслабнала. Може и преди това да го е усещал, но е прогонвал тази мисъл от главата си. Ала сега той се загледа в нея. А после — макар че за него не бях напълно сигурна, че тъкмо това си е помислил — двамата си спомнихме как в колата се бяхме, така да се каже, опълчили срещу нея. Тогава съвсем импулсивно и двамата се втурнахме към нея от различни страни, аз я улових под ръка, Томи я подхвана под лакътя и внимателно я поведохме към оградата.
Пуснах я едва когато трябваше сама да се провра. После вдигнах телта колкото е възможно по-нависоко и двамата с Томи помогнахме на Рут да премине под нея. Не беше толкова трудно — всичко се дължеше малко или много на факта, че тя не бе уверена в силите си, но с наша помощ надмогна страха си. Като премина от другата страна, тя дори протегна ръка, за да ми помогне, докато държа телта за Томи. Той с лекота преодоля препятствието и Рут му каза:
— Трябва само да се наведеш добре. Понякога не съм много гъвкава.
Томи имаше леко смутен вид и аз се питах дали е заради онова, което ставаше в момента, или си бе спомнил как се отнесохме с Рут в колата. Той кимна към дърветата пред нас:
— Мисля, че е натам. Прав ли съм, Кат?
Отново се справих с листчето в ръката ми и ги поведох по-нататък. Вътре в гората цареше сумрак, а земята все повече заприличваше на блато.
— Надявам се, че няма да се заблудим — засмя се Рут зад мен, като се обръщаше към Томи, ала аз вече бях зърнала поляната отпред.
Дори сега, когато имам малко време да се върна назад в спомените си, аз разбирам защо бях толкова обезпокоена от случилото се в автомобила. Работата не беше толкова в това, че се бяхме нахвърлили на Рут, колкото във факта, че тя не ни отвърна със същото: в миналото бе немислимо да се държим по този начин, а Рут да не се защити. Когато го осъзнах, аз спрях, изчаках ги да се приближат и обгърнах раменете й с едната си ръка.
Жестът ми едва ли изглеждаше толкова сантиментален; по-скоро бе обичаен, за който и да е помощник на донор, тъй като походката й бе станала твърде несигурна и аз си помислих дали не бях надценила силите й, когато планирах това пътуване. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-трудно дишаше тя и когато тръгнах редом с нея, тя се облегна на мен. Но ето че отминахме и последните дървета, излязохме на поляната и видяхме лодката.
Всъщност това не бе поляна в истинския смисъл на думата: тук-там стърчаха дървета и когато и те изчезнаха, пред нас се разпростря блатото, докъдето ни стигаше погледът. Бледото небе изглеждаше огромно; то се отразяваше в локвите вода, които проблясваха тук и там. Преди време гората вероятно се е простирала чак дотук: от водата стърчаха мъртви дънери — призраци, а много от тях бяха сломени ниско над корена си. Зад тези стволове, на стотина метра по-навътре, осветена от анемичното слънце, ние я зърнахме. Лодката, заседнала в блатото.
— Ах! Същата, каквато ми я описваха! — възкликна Рут. — Колко е хубава!
Придвижихме се по-близо до лодката и в тишината, която ни обграждаше, доловихме пльокането на водата под обущата ни. Скоро усетих, че краката ми затъват в омекналата блатиста почва и викнах: